От нейде се дочуха звуци. С напредването ни те се усилваха все повече и повече, подредиха се в стройна редичка и преминаха в музика. Свиреше оркестър и беше красиво. Можех да различа ентусиазма на цигулките, тоновете, на които се носеха с лекотата на птича перушина из въздуха. Поддръжката на духовата секция — фанфари, флейти и фаготи, надпяващи се с любовните припеви на чучулигите. Задаващият ритъм възглас на барабаните, подкрепян от контрабас и виолончело. Мелодията ту забързваше и гърмеше своите топовни салюти, ту забавяше и почти утихваше, нашепвайки неразбираемите си рими, но неизменно следвайки вкоренена на генетично ниво у хората световна хармония.
Ането и Таня изправиха главици и лицата им тозчас засияха. Трепнахме и мълчаливо хванахме ръцете си в кръг. Стисках тези малки топли длани и сякаш всички се превърнахме в едно цяло. Неделимо и съвършено. Не знаех накъде се бяхме устремили, какъв бе този впряг и този път, но ми се искаше никога да не свършва.
26.
Събудих се с неприятното усещане, че нещо не е наред. Не можех да определя какво е то, но бях притеснен. Опитах се да стана, но изобщо не успях да се раздвижа. Главата ми бе привързана с нещо за твърдата повърхност, на която бях легнал. Крайниците също. Опитах се да викам, но челюстта ми бе скована и предположих, че е обездвижена по някакъв начин. Най-вероятно беше стегната с ремък, от който лъхаше мирисът на животинска кожа.
— Събуди се — дочух нечий мъжки глас. — Извикай Светла да дойде.
Тит-тит-тит — до мен достигна ритмично повтарящ се звук, като от работеща апаратура. Въртях очните си ябълки във всички посоки, но не можех да видя нищо друго, освен белия таван над себе си и заслепяващата ме силна луминесцентна лампа. Чувах стъпки, усещах нечие присъствие близо до мен, но нищо повече. Дори усетих течението на въздуха при отварянето на вратата.
Бяха ме отвлекли! Сигурно съм в Компанията — в техния така наречен Институт, и сега щяха да изтрият идентичността ми, за да предадат тялото на друг, платил си лиценза за това. Всеки момент съществуването на Антон в този свят щеше да приключи. Най-после след всичките тези години бяха ме заловили. Един от рисковете, които поемах при всяко мое движение в града, ме бе провалил. Нямах обаче избор и трябваше да действам. Дължах го на човека, когото обичах. В този момент разбрах, че не се страхувам. Дори посрещах тази безвъзвратна промяна с известна доза облекчение. Съжалих единствено за това, че тежкия товар, който бях поел, ме прекърши и не можах да довърша започнатото. Не успях да се сдобия по някакъв начин с женски матрикант, на когото да прехвърля мозъчната матрица на Таня. Самата матрица бях записал на транслатора, и го бях скрил в село Кладница. За Бога, щях да го направя! Дължах й го, но предвид обстоятелствата смятам, че ми е простено.
Сега ще се опитам да заспя отново. Искам да сънувам за последно. Да сънувам тези мигове, заради които си заслужава да се живее. Заслужава си човек да живее дори само заради сънищата, които сънува. Там се случват най-хубавите неща. Затворих очи и се напрегнах да извикам образа на Таня.
Опитах се да забавя дишането си и да успокоя пулса си, за да мога да заспя. Не се случи. Дочух вратата да се отваря и познатият вече хладен полъх от коридора погали страните ми.
Тит-тит-тит — онзи равномерен звук бе станал по-отчетлив.
— Събу̀ди се, но е спокоен — чух мъжкия глас, който преди малко, изглежда, докладваше някому.
— Добре — женският глас, който отговори, бе твърде тих, но аз се разтресох. Познах го дори от една-единствена дума. Беше на хазяйката.
Тя явно се бе приближила до мен — усещах дишането й близо до лицето си, но не отварях очи. Не знаех какво да мисля. Лежах мирно и примирено чаках съдбата си.
— Знам, че не спиш — промълви жената, — ако желаеш, остани си така.