През това време можех да огледам помещението, което наскоро бе боядисано или поне освежено. На видно място, малко под долната рамка на прозореца, някой бе оставил тъмно петно във формата на човешка длан. В ъгъла на офиса имаше монтирани камери и инстинктивно наведох глава. Дали след толкова години все още издирваха лицето ми? „Едва ли“ — успокоих се, защото бях влязъл безпрепятствено в страната с документите, които си бях подготвил. Все пак реших да си купя отново противопрахова маска, каквато ползвах, докато се криех при предишния си престой в анонимност из София. Въздухът сега сякаш беше по-прозрачен и вероятно по-безопасен от преди, но таблата, инсталирани на по-оживените кръстовища на града, информиращи за замърсеност с опасни нива, още не бяха премахнати.
След няколко минути, придружени с демонстративни въздишки от страна на дамата, с видима досада отпечата на лист няколко адреса. Очевидно считаше, че с това е приключила работа си.
— Само толкова? — очаквах повече за парите, които платих. — Проверете пак!
— Ти да не би да пристигаш от Марс? — безцеремонно отвърна тя. — Откакто Агората проби Мрежата и я контролира изцяло, всичко се носи на флаш памети. Там вече нищо не е това, което изглежда. Виж, ако си търсиш белята обаче… Абе, какво ще ти обяснявам — махна с ръка. — Като дойдеш и платиш пак след няколко дни — ще има нови адреси.
— Агората?
— Да, ония ненормалници, дето разправят наляво и надясно, че щели да оправят света, ама се крият като мишоци. Виж, иначе в Мрежата са велики — революция ще правят — усетих ироничността в гласа й. Тя отвори шарена хартийка и налапа бонбон или може би дъвка.
Замълчах. Дамата стана и побутна с досада листа с адресите към мен. Ноктите й бяха изгризани до месо и в краищата на някои от тях личеше недобре изчистен червен лак. Пръстите й ми заприличаха на парчета сварени кренвирши. Погледна през мен, сякаш не съществувах. Разбрах, че срещата ни бе приключила и мястото ми вече не е тук. Взех листа и го сгънах на четири, без да го поглеждам. После станах и тръгнах към изхода, когато ми хрумна нещо. Обърнах се към нея и бързо се върнах, като срещнах изненадания й поглед.
— Добре, де — посочих компютъра на бюрото й. — Не може ли само сега, само за мен, да се включите в Мрежата и да направите актуализация на данните? — усмихнах се по възможно най-приятелски начин.
— Ти да не си луд! — почервеня тя. — Искаш да дойдат от Държавна полиция ли? Гле’й го ти! За него искал да се свържа. Наглец!
Вероятно направих грешка — не бях подготвен за някои от нещата, които са се променили по време на отсъствието ми. Опитах се да замажа положението и се усмихнах отново. Надявах се това да смекчи гнева й. Изглежда подейства, защото тя се отпусна на стола, като започна да дъвчи шумно. Значи преди малко бе налапала дъвка. Наду бузи, а после сви устни и направи балон, който шумно се пукна. На върха на носа ми полепнаха капчици от слюнката на дамата. Стана ми неудобно да ги забърша, за да не я обидя, и ги оставих да засъхнат. Тя не даде вид ни най-малко да се впечатли от това.
— Този телефон — посочих черния пластмасов апарат на бюрото й, — и той ли не е свързан? Не може ли по телефона да вземете още адреси?
— Е, не! — отново рязко смени отношението си тя. — Той е свързан и ако не изчезнеш оттук, ще се обадя по него, но гарантирам, че няма да си доволен за последствията.
Тя започна енергично да мляска и се тръшна на стола, който изскърца и се залюля.
На излизане оттам се сблъсках с непознат, лъхащ на алкохол въпреки ранния час, слаб тип. С очевидна мъка се стараеше да държи очите си широко отворени, но едва ли виждаше ясно пред себе си. Направих му място, за да се разминем, но той се блъсна в мен и въпреки слабостта на тялото си едва не ме повали. Колкото можех, внимателно хванах напластената с прах мазна коса и го подкрепих, за да не падне. Обърнах се и услужливо го блъснах към бюрото на дамата. Тя сви устни и ме изгледа с презрение. Отвърнах й с усмивка — заслужи си отношението. Обърнах й гръб и побързах да изчезна. Преди да затворя вратата, чух тежката й шумна въздишка.
4.
Крачил съм по тези улици и преди, но сега ми се струваха непознати. Хората, с които се разминавах или сблъсквах от време на време — също. Изглеждаха като да идват от друг свят — притаени и не толкова агресивни от времето, когато за последно бях тук. Какво се бе променило и най-важното — защо? Скоро се надявах да открия правилния отговор.
Бях спрял пред сградата на Народния театър и се бях загледал в огромния лозунг „Равенството е живот“. Беше опънат на зелени силиконови въжета между двете централни колони на театъра. Приличаше на театрален афиш, но вече знаех, че не е. Бях го виждал и на други места, докато се движех из центъра. Вероятно бе някакъв слоган на правителството, някаква идея да обясни ситуацията, в която бяха изпаднали гражданите. Беше вид поддържаща кампания на Закон за правоприемниците. В долната част на лозунга имаше две тъмни, леко размити петна, като че някой бе хвърлял по него нещо и то се бе размазало. Отгоре, директно на арката, имаше закачени два прожектора, които и в този момент бяха включени и осветяваха, за да се вижда отдалеч.