— Знам, че не спиш — гласът на хазяйката прекъсна намеренията ми. — Слаб актьор си, да знаеш.
Нямаше смисъл от повече преструвки. Отворих очи — наистина бе тя. С наметната бяла престилка, допълваше впечатлението ми за някакво специализирано място, свързано с наука, опити… такива неща.
— Сега ще развържа и краката ти, но ще кротуваш, нали? Пък и да ти кажа, не можеш да избягаш. Никой не може — ние сме навсякъде.
„Навсякъде? Ние?“
— Вие сте навсякъде? Толкова много ли сте? — не се сдържах.
— Навсякъде, да. И всеки, когото срещаш, може да е един от нас, така че откажи се, младежо.
„Агората? Най-вероятно бях попаднал в ръцете на Агората.“
Реших да не задавам повече въпроси, а търпеливо да изчакам, за да разбера какво знаят и какво още биха желали да научат от мен. За самия мен.
Тя наистина развърза кожените ремъци от краката ми, така че се изправих на твърдата постеля и провесих крака. Това, което забелязах първо, бе малката бяла лепенка на свивката на лявата ми ръка. Каквито и манипулации да бяха правили, бяха използвали това място. Не усещах болка, нито каквото и да било неудобство.
— Искаш ли вода? — предложи любезно хазяйката, чието име, както бях чул и предположих, бе Светла.
— Да.
— Ето — подаде ми малко пластмасово шише.
Развъртях синята капачка и инстинктивно го повдигнах до носа си.
— Не бой се, вода е — засмя се тя.
Изчака търпеливо да изпия почти цялото съдържание на бутилката. Наистина бе вода. През това време се опитах да запомня всеки детайл от лабораторията, в която очевидно бях задържан. Заех се да мисля, как може да използвам някои от тях. Дебелият сноп кабели, водещи към компютъра на бюрото, бяха бандажирани с бяла лепенка. Ако можех да разлепя тази лепенка и усуча, може и да се получи здраво въже. Захранващия кабел пък можех да скъсам или срежа със стъкло от някоя счупена стъкленица и да опра оголените му проводници в дръжката на вратата, така че който се опита да я хване отвън, да бъде спрян. Не си мислех, че може да загине, а такава вероятност наистина съществуваше, но ужасът се завръщаше. Онзи ужас от непознатото, който ме бе следвал през всичките тези години на изгнание като матрикант и заради когото бях посегнал на Таня. Този ужас имаше едно-единствено име и това бе вроденият у всеки от нас инстинкт за самосъхранение.
— Я пак кажи, какво мислиш за Компанията?
— Не виждате ли? Тя е вашия враг, а не нейния продукт — хванах се за думите й. Не знаех още как, но можех да използвам и по някакъв начин да пренасоча целта й от матрикантите върху Компанията. Това бе и моята основна цел — Божил, както и Компанията, но не преди да осигуря матрикант за Таня.
— Така ли?
— Тя ще разшири географията на своите пазари — продължих с поясненията си, — в гонитбата за по-високи печалби, корумпирайки всякакви правителства. Като гигантска помпа постепенно ще изсмуче наличните капитали от хората. Това е продуктът, върховният и безконкурентен продукт, заради който те ще работят неуморно и при всякакви условия. А те ще стават все по-тежки и по-тежки.
— Не говориш като трийсетгодишен.
— За да се уверите обаче, ще ви трябва време. Време, за да прочетете историята на деветнайсти, двайсти и двайсет и първи век, както и трудовете на Карл Маркс. Знам, че имате достъп до Мрежата и можете да намерите информация, но нямате време. Часовникът отдавна сочи дванайсет без една минута.
— Ти ми каза, че си учил история, но пропусна да кажеш, че си марксист. Нали…
— Нищо не разбирате — прекъснах я невъздържано. — Не съм марксист и какво общо има това? Не виждате ли миналото, реалността? Не виждате ли бъдещето?
Ноздрите й се разшириха дотолкова, че лицето й придоби вид на човек от африкански произход. Кожата потъмня, бръчките сякаш се вдлъбнаха, а луничките, обсипали лицето й, засияха като звезди в безоблачна нощ.
— Кой си ти изобщо — откъде идваш? — приближи лице до моето и отново усетих миризмата на химикал. — Кой те изпрати при мен? Неслучайно ме насочи към това, да те изпратя при Страхил Геров, нали?
Ако казваше истината, надали щеше да ме развърже. Тя също не бе добра в актьорсткото майсторство. Вероятно подозираше, че не съм провокатор, изпратен от полицията, за да разбие Агората, но не знаеше същинската ми цел. От друга страна, Агората можеше само да ми бъде от полза. Със своята организация, макар и вероятно децентрализирана, можеше да прониква както с хора, така и с технологии в държавни структури. Защо да не могат да проникнат и в частна компания, пък дори тя да е най-могъщата? Бяхме съюзници, но оставаше да я убедя в този факт. Изглежда, бе някакъв лидер и думата й имаше значение в Агората.