— Добре, ще ти разкажа историята си. Ако искаш — вярвай, но нямам с какво да докажа думите си. Не и на този етап.
Тя кимна в знак да продължа и аз започнах. Когато привърших, тя бе седнала на бюрото и пишеше нещо на малък бял лист. После го сгъна, пъхна го в джоба на престилката и стана.
— Скоро ще се върна, а ти чакай и не пипай нищо! Разбра ли?
Без да дочака отговора ми, се обърна и излезе от лабораторията.
Сега можех да се разходя из помещението и да разгледам отблизо предметите, които ме бяха заинтересували. Огледах се за видеокамери, но не видях такива. Възможно бе все пак да има, но да са скрити. Да са камуфлирани в някой от многобройните апаратури на това място. Махнах с ръка, защото дори да ме наблюдаваха, нямаше да правя съмнителни движения. Нека да изглежда, че просто се разтъпквам наоколо. Не би трябвало да се задържам пред някой уред, събудил любопитството ми. Може да е някакъв вид проверка и сега внимателно да ме наблюдават през скритите си видеокамери, готови да нахлуят и да ме завържат отново.
Приближих до бюрото и погледнах в монитора. За мой лош късмет той бе изключен и не можех да определя предназначението му. Най-вероятно съдържаше някаква информация, която хората, задържали ме тук, събират. Дали бе свързан с Мрежата? Това, което установих от думите на служителката в Бюрото по труда, е, че хората се страхуват да сърфират в остатъците на всеобхватната в миналото глобална свързаност. Тя намекна, че такава дейност ще бъде проследена и любопитните ще бъдат задържани по подозрение за съпричастност с Агората. Дали наистина бях попаднал в техните ръце? Ако беше така, то в този компютър вероятно има софтуер, предпазващ го от проследяване. Дали щях да намеря информация за Компанията и Божил, която би ми помогнала да постигна целите си? Ех, само да можех да го пусна и да проверя! Само за малко — някакви си пет минути биха ми стигнали, ако търсачките в Мрежата все още бяха достъпни.
Отново погледнах дебелия сноп кабели — той влизаше някъде отзад, към вход/изходните му интерфейси, но не виждах дали е включен мрежов кабел. Изкуших се да го разгледам отблизо, но размислих, защото все още не знаех дали ме наблюдават. Надявах се да не е така и когато се уверя, ще го включа и използвам. Не бях загубил уменията си от предишния си живот и вероятно бих се справил. Ако пък не бе свързан с други компютри, най-вероятно съхраняваше някакви локални данни или управляваше всичката тази сложна апаратура, пръсната около мен. Разберях ли каква е, тя можеше да се превърне в неподозирано все още от мен предимство. Информацията винаги дава предимство — при планирането на всякакви действия в конкретна област; при предприемане на планираното действие, и не на последно място — предимство при отчитане на резултатите. Информацията е сила и фактът, че Мрежата бе съсипана, бе изцяло в ущърб на милионите потребители. А това бяха гражданите, масите, които все по-трудно можеха да намерят интересуващата ги информация и ставаха все по-невежи и все по-примирени от този факт. По същата причина лесно можеха да бъдат манипулирани от група хора, които желаеха именно това и притежаваха нещото, което другите нямаха — информация.
Ако компютърът бе вързан във вътрешна мрежа с други машини, най-вероятно тя е от така наречения доверен тип, каквито бяха повечето локални мрежи, обслужващи организациите. В този случай включените потребители имаха най-ниско ниво на защита в своите настройки. Причината бе, за да могат да ползват споделени ресурси, каквито са директорийните и сървърните услуги, общи бази данни, вътрешни пощи, общи принтерни устройства и други. Един път авторизирана машина от вътрешна точка на локалната мрежа, се ползваше с пълно доверие от останалите машини. Най-голямата грижа на администраторите на такъв тип локални мрежи обикновено бе входно-изходната точка с глобалната свързаност. В повечето случаи тя бе трудно пробиваема отвън, но веднъж разпознат като член на локалната мрежа, нещата изглеждаха по съвсем друг начин. Това беше добре, но за да вляза в компютъра съществуваше друг голям проблем пред мен — в такава доверена мрежа, всички компютри са с високо ниво на сигурност откъм вход в операционната им система. Това се налагаше именно поради факта, че всички потребители в локалната мрежа трябва да са доверени. Ето защо администраторите изискваха от отделните потребители да вкарват силни пароли за стартиране на операционната система, както и промяната им на определен период от време. Това обаче бе трудна задача. Трябваше да се помнят поредица от несвързани логически символи, затова много потребители се изхитряваха и записваха текущите пароли на места, близо до компютъра. Обикновено това бяха сгънати листчета, подпъхнати под стойката на дисплея, клавиатурата и други компоненти.