Мълчах, но мислех: „Отговорността е грижа за общото — рекох си, — защо да не съм отговорен? Поколенията също са част от общото. Наследството е общо, следователно…“
— Това, че нямам деца, а и не бих могъл да имам — поне не на този етап от технологиите, не ме прави егоист. Твърде опростенческо е такова тълкуване, не мислиш ли?
Сега жената се забави с отговора. Гледах я настоятелно, а тя сякаш започна да изчервява бузи. Избягваше погледа ми и със сигурност изпитваше вътрешно противоречие. Прехапа устни. Ако признаеше, че матрикантите изпитват отговорност към обществото и не водят постъпките си единствено от егоистични подбуди, това би било силен мотив, за да преосмили позицията си относно антагонистичното противоборство между двете човешки разновидности. Умишлено избегнах в съзнанието си думата „раса“. Разбирах, че трябва да се пазя от това, но ми бе неимоверно трудно. Някъде там, вътре в мен, бе запален и бумтеше огън. Това бе огънят на междурасовите отношения и той не можеше да бъде потушен лесно. Заплашваше с времето да се превърне в изпепеляваща стихия. Тя би унищожила толерантността, проявявана от мен досега към хората, ако не успея да се противопоставя.
Виждах слабостта на човешката раса. Слабост на съзнанието, породено от слабост на обвивката. Това не можеше да бъде избегнато от тях по никакъв начин. Биологичеки заложената им конструкция бе уязвима и крехка. Какво имаше предвид хазяйката, когато ми каза, че и моето тяло е подобно на техните — несъвършено и следователно не вечно? Дали не целеше тъкмо това — да отслаби психиката ми? Да изравни нивата на увереност в съзнанията ни. Но не, съзнанието на матриканта винаги ще бъде по-висше, благодарение на по-висшата форма на биологичната обвивка. Не бях видял рапорта на нанороботите, но дори и да ми го бе показала, може да не бе пълен и да не бе отразил защитните механизми. Възможно бе дори да няма такова изследване и този рапорт да е пълна фалшификация. Всичко бе възможно.
Ето, че достигнах до най-логичния извод — беше ги страх от нас, матрикантите, и искаха на всяка цена да не го разберем. Ако обаче се получи, това би бил краят на човешката раса. За да разбера дали е вярно това, което тя каза за уязвимостта на телата ни, имаше само един начин. Трябваше да разговарям с Божил. Трябваше да отида в института на Компанията.
— Каза, че съм свободен, така ли? — скокнах на крака от кушетката.
Тя кимна. Очите й бяха полузатворени, ъгълчетата на устните се спускаха почти вертикално и цялото й лице сякаш се стичаше надолу. Изражението й бе тъжно.
— А ти имаш ли деца? — не че се заядох, но не бях виждал у тях снимки с деца.
— Имам — отвърна лаконично. Лицето й остана в същото нерадостно състояние.
— А би ли се погрижила за едно момиченце, което не познаваш? Пет, може би шестгодишно. Възможно е да няма живи родители… Не знам още.
— Ние сме хора, все пак — каза многозначително.
Приех отговора й за положителен. Искаше ми се да е истина, всъщност бях сигурен, че е така. Състраданието бе дълбоко вкоренено чувство у хората, откакто бяха започнали да образуват социални групи. Първо семейство, после племе, община. Но тук някъде връзките започваха да се разкъсват, защото непознатите в една община ставаха твърде много. Дори наличието на роднини, приятели или просто познати не можеше да поправи нещата. Хората се отчуждаваха и симпатията и състраданието между тях станаха отживелица. Отделният индивид се бореше да оцелее, а в такъв случай антисоциалното поведение бе до някаква степен оправдано. На подрастващите отрано им бе внушавано, че животът е вечна борба, а в борбата чувствата се вредни. Да не говорим за големите градове, където отделният човек нямаше лице — той беше част от масите.
— Каквото и да вършиш, то е от егоистични подбуди, не е ли така? — прекъсна мислите ми тя.
— Не знам, може би само така изглежда — опитах се да избягам от въпроса.
— Помисли ти какво можеш да дадеш на другите. Това всъщност е причината, за която живеем и ако и други също го правят, и колкото повече са те, то за всички ще бъде добре.
— Не така е устроен светът, обаче. Хайде — подадох ръка на жената, — води ме в квартирата! Изнасям се. Ще ми върнеш скенера, нали?
— Да вървим.
— Може ли само още един въпрос? А ако не желаеш, не отговаряй — спрях се за миг.
— Давай!
— Защо трябваше да се разбие Мрежата по този начин? Тя е станала фактически неизползваема. Тази паралелна виртуална среда за мнозина бе действителен живот. За някои от тях тя беше всичко. Дори един твой съсед… — не довърших, защото тя не дочака това: