— С какво се занимаваш, бе, момче?
— Историк съм, ама нямам работа и се занимавам с разни неща. Поправям това-онова. Тук-там. Удава ми се.
— Историк, а? Брей, пък аз до четвърти клас изкарах в даскалото и таман да почна с историята, се отказах. За какво да си губя времето там? Да не би като се изуча, да прокопсам? И на мойте — двамата калпазани вкъщи, им казах — или даскало, или работа. Само си губят времето. А ти по каква работа се шматкаш по тия места, а?
— Забравих си инструментите миналия път — потупах куфарчето, подрусващо се на празната седалка до мен.
Той ме погледна невярващо и се наложи бързо да се поправя.
— Всъщност, не си ги забравих, ама трябваше да се изнасям набързо от къщата онзи път. Нали се сещаш? — смигнах му съучастнически. — Млада жена… с ревнив съпруг и любопитни съседи. Абе, какво да ти разправям, братче. Отървах боя.
Бях лаконичен и оставих всичко друго на неговото въображение. Това вече му хареса и човекът се ухили, извърнал цялото си зачервено и влажно лице към мен. За миг се уплаших, че ще излезем от очертанията на пътя, но той явно знаеше наизуст всяка дупка и всеки завой. Натискаше педалите и продължаваше да върти смело волана. Огромният му корем, показал долната си част изпод блузата, се друсаше ритмично в такт с някаква веселяшка песен за жени и вино.
— И как е? Струваше ли си тръпката, а? Кажи, де! — заразпитва, без да се притеснява от останалите няколко пътници.
— Уха-а. Яко беше, казвам ти — опитах се да вляза в неговия стил на изказ и мислене. Хората от неговата класа обичаха това. В очите му вече се бях превърнал в герой.
— Ех, само да бях по-млад аз. Само да бях — закани се неясно някому. — Как само щях… Булки, а? И ревнивци, а?
Не довърши, но подтекстът ми стана ясен.
— Ще ги… Мамка му! Един път се живее!
Колко малко му трябваше на човек, за да бъде провокиран! Колкото по-непосредствен беше човекът, толкова ефектът бе по-голям. Можех да го манипулирам и да го насочвам накъдето си пожелая.
След това се замислих за нещо друго. Започнах да се разколебавам за решенията, които бях взел. Този мъж изсипа поредната си закана просто ей така — както бе направил миналия път, когато съжали, че няма скенер за матриканти. И ако, не дай Боже, беше разбрал, че съм такъв — тогава какво следваше? Искаше му се да действа и със сигурност не бяха само празни приказки. Видях как светкавично бе извадил металния прът при атаката в Княжево. И сега можех да го видя, търкалящ се в краката му, увит в омазнен парцал. Агресията бе вкоренена сякаш генетино в човешкия род и чакаше и най-малкия, дори незначителен повод, за да избухне. И не бе само агресията, а онова, което правеше трудно, почти невъзможно съжителството на различните по мироглед индивиди. Сетих се и за алчния търговец на чипа, който се опитваше да направи удар, изнудвайки тези единици като мен — матриканти. Да се печели от нещастието на друг, каквото бе в моя случай, бе обичайната практика, движена от алчните човешки души.
Този едър и първичен в помислите си екземпляр бе типичен представител на ставащата все по-голяма част от расата на хомо сапиенс. Това ли бе расата, която претендираше да продължи своя диктат над майката Земя? Това ли бяха хората, призвани да запазят и предадат на поколенията своя ген? И най-накрая — техните наследници щяха ли да бъдат по-възпитани едни към други, за да намерят общ език? По-учени, за да превъзмогнат трудностите и изпитанията, на които бяха подложени вследствие нехайството на своите предци? Щяха ли да бъдат по-загрижени за това, което все още не бе унищожено, за да могат да го опазят? Съмнявах се. Не ми се искаше да си го мисля, но дълбоко се съмнявах.
34.
Облегнат с длани върху порцелановата мивка в хотелската баня, съзерцавах отражението си в току-що избърсаното от влага огледало.
„Защо съм тук?“
Спомних си деня, в който видях настоящата си биологична обвивка за първи път — бях още в старата си квартира и бях младия и енергичен Антон. Съвършеното човешко тяло. Тази свежа и непомръкваща с годините кожа, с отворени от водните пари дишащи пори. Бистрите, снежнобели очни ябълки около сините очи. Здравите обли рамена, даващи начало на мускулести, но не прекалено издути ръце. Равномерно повдигащите се плоски гърди, украсени с къси черни косъмчета. Там някъде, под тях тупти като машинка на постоянно навит механичен часовник и моето ново сърце. В този момент бях спокоен и затова не можех да усетя ритъма му, но знаех — ще ми служи добре толкова, колкото аз пожелая това. Никаква следа от промени. Поне не видими. Биологичната ми възраст беше четиредесет и три години, последните десет от тях — затворени в тялото на матрикант. Със сигурност в човешкото тяло на тази възраст би трябвало да има такива. Никави бръчки, посивели косми, бодежи от вътрешните органи, затруднение в движението от износени стави или каквото и да е нормално за тази възраст неразположение. Дори зрението и слухът ми си оставаха на едно постоянно и високо ниво. Прелест! Мечта!