„Какво все пак промени в мен тази външна биологична обвивка? Нима вече бе променила съзнанието ми и следователно предопределяше действията ми?“
Пуснах водата, сложих тапата на канала и изчаках да се напълни почти до горе. Бръкнах с шепи, извадих ги и наплисках очите си. Водата се стече по лицето ми и закапа по гърдите. Наведох се и още два пъти измих очите си. После изправих глава и през стичащите се капки по клепачите се загледах в огледалото. Отначало не виждах нищо, после се появи размазан образ, който постепенно придоби ясни очертания. Отсреща сякаш ме наблюдаваше друг човек. Бях пак аз — но някак пречистен. Загладих назад полепналия черен кичур коса и отново открих широкото си бяло чело. „Не“ — помислих си. Човек с такова излъчване не можеше да бъде лош в помислите си. Човек с такова излъчване не може да бъде лош и в действията си.
„Каква е моята мисия?“
Закачих обратно на врата си връвчицата с ключето от куфарчето с транслатора.
Обърнах се и излязох от банята. Доближих до тясното легло. Върху него лежеше захвърлен непрозрачен плик. Разтворих го и извадих оттам бялата риза, която купих вчера от магазинчето, близо до хотела. Навлякох я и я закопчах плътно до горе. Тя полепна на някои влажни места по кожата и посивя. Неогладените й ръбове очертаха голями плочки и заприличах на голяма шахматна дъска.
35.
Когато отивах към института на Компанията, бях уверен и съвършено спокоен. За последно бях крачил по тази улица преди десет години. Тя беше все същата, но когато доближих сградата, отбелязах, че тя се бе променила. Беше някак си „пораснала“, или поне ми изглеждаше отвън. Придобила внушителен вид с новите си размери по височина, със сигурност имаше не само външни промени.
Закапаха едри капки дъжд и инстинктивно вдигнах поглед. Там, на неголяма височина, точно над мен бе надвиснал въздушният кит. Тъмната му и мокра повърхност лъщеше като осеяна с люспи на влечуго кожа. По навик бързо сведох поглед и не успях да видя има ли човешки глави в увисналия под него кош. Забързах ход към целта.
Когато се появих на входа на института, с куфарчето в ръка, там вече ме очакваха. Явно отдалеч ме бяха забелязали — видях едър мъж да се показва от вратата, а после влезе вътре и я остави отворена. С първите ми крачки във фоайето той затвори вратата зад гърба ми и бързо застана до рамото ми.
— Да вървим — подкани ме той, без да се представя.
— Аха — съгласих се, — накъде?
Въпреки че имах дълги престои тук, не можех да се ориентирам. Наистина промените, които бяха настъпили тук, бяха забележителни.
— Оттук. Следвай ме!
Преминахме покрай кръгла рецепция, облицована от бял камък, зад която с неприкрито любопитство ни наблюдаваше млада служителка. Реших, че това бе операторката, която отговаряше по телефона. Стигнахме асансьорна врата и мъжът натисна бутона за повикване. На дисплея светеше цифрата четири, така че се налагаше да почакаме слизането на кабината. Не смеех да гледам човека до мен, а куфарчето преместих в другата си ръка, далеч от него. Сега тялото ми беше преграда между тях. Той не се бе и опитал да ми го отнеме, но аз стисках здраво. Просто така — за всеки случай.
— Ти си легенда сред нас — продума изненадващо мъжът. Беше снишил гласа си така, че едва долових думите му. Обърнах се към него, но той продължи да гледа право пред себе си. Бързо извърнах глава напред, така че ако някой ни наблюдаваше в този момент, да не заподозре, че разговаряме.
— Единственият останал независим — продължи той. — Те ще те унищожат. Няма да те оставят. Докато те има, ще имаш и последователи. Аз и моите другари обаче няма да позволим да изчезнеш, да знаеш.
— Кои вие?
В този момент кабината спря и вратата автоматично се отвори. Влязох, а той ме последва. Натисна бутона за етаж четири и вратата се затвори, като скри любопитно следящото ни лице на служителката от рецепцията.
— Матриканти — отговори на въпроса ми той.