Александър Белтов
Матрикант
Посвещава се на Филип К. Дик — човекът, който задаваше въпроси.
Пролог
Някога харесвах този град. Бях роден в него и именно тук срещнах първата си любов. Понастоящем единственото ми удоволствие, свързано с името му, бе да разглеждам стари снимки от времената на моето детство и дори преди тях. Можех да правя това с часове.
Сега, вследствие безконечната криза, имах чувството, че градът е бил изтрит от лицето на земята и на негово място бе изникнал негов двойник — но не съвсем. Той бе запуснат от жителите си, зле поддържан поради човешко нехайство и липса на финанси, и това го бе превърнало в град, грозен по външност, и както сам го определях — зъл по душа. Защо зъл по душа ли? Защото бе дошло време, в което той сякаш започна да отмъщава на гражданите. Заобикалящата ги негостоприемна и подтискаща среда неминуемо им оказваше въздействие и формираше в тях и техните деца негативно отношение към всичко. И което бе най-ужасното — децата се влияеха повече. Те не виждаха бъдеще. Улиците се изпълниха с бедни и безимотни. Движението на хора, търсещи препитание от провинцията към столицата, само усложни и без това трудното управление на градската управа.
Добрите дни бяха история, а времето напред бе неясно и забулено в тревоги. Знаеше се, че ресурсите на света не достигат за цялото население, а като допълнителна беда — бяха разпределени твърде неравномерно. Популацията в световен мащаб продължаваше да расте с огромни темпове и проблемът за потреблението на ресурсите се изостри до критично ниво. Не помагаха и горещите молитви за пришествие на нова месия към безбройните отчаяни в препълнените, опушени от свещи и тамян божи храмове. Човечеството можеше да се надява само на някакво чудо, за да се излезе от тази повсеместна криза и то, според коментарите на водещи учени, можеше да дойде само от едно-единствено място. Това бе науката. Именно там в последните години бяха хвърлени безумни финансови средства и учените очакваха оттам да дойде толкова огромен пробив, че да бъде наречен Нова технологична революция.
Аз бях доста предпазлив в ентусиазма си по отношение всемогъществото на науката, което да ни даде така нужния тласък за решаване на проблемите с изчезващия и невъзстановим ресурс. Залагах на политическите инструменти, имащи за цел социална защита за най-уязвимите. Тъкмо това бе и същността на моето занятие — бях от генерацията на младите политици. Приемах себе си за социален защитник и така ми бе по-лесно да се самоопределя.
Твърдото ми убеждение бе, че за времето, докато науката ни даде онзи така необходим технологичен скок, който да ни позволи да оцелеем като раса, не трябва да има социални сблъсъци и резки промени — това би било пагубно и за без това крехкото статукво.
Във въздуха, наелектризиран до краен предел, витаеше някакъв особен дух — безплътен и невидим, но с всеки изминал ден неговото присъствие ставаше все по-осезаемо за масите. Той отдавна бе напуснал имагинерната бутилка, в която дълги години бе затворен, и сега, след като бе на свобода, бе разтворил паст, за да лапне, сдъвче и изплюе с погнуса изграденото с толкова усилия и жертви общество. Това бе духът на нова социална революция и тя не биваше да се допусне. В никакъв случай не трябва да се извърши безумието на гигантски сблъсък, без добре обмислена цел и подготовка, а такава несъмнено не съществуваше към този момент. Тогава неминуемо ще настъпи анархия и това ще бъде краят за всички ни.
Този ден се бях запътил на среща в партийната ни централа — силно казано за одимения и тесен офис на движението „Нова генерация“. Бях нервен, защото опитвах да наложа мнението си на моите другари за нов, по-твърд курс на поведение, а срещах неразбиране. Беше време за конкретни и решителни действия — без отлагане.
Движех се бързо и с възможно най-широката си крачка, за да мога да вкарвам повече кислород чрез кръвоносните съдове в мозъка си. Исках да напомпам увереност в себе си, преди да стигна до сбирката в централата ни. При тази моя устременост езикът на тялото ми очевидно ми бе в помощ, защото няколкото обичайни сблъсъка с минувачи не завършваха със скандал. Хората набързо преценяваха шансовете си и ругаейки тихо, за да не чуя ясно думите, се отдръпваха от пътя ми.
Пресякох градинката пред Централна баня и се спуснах по „Мария Луиза“ в посока Лъвов мост, като по пътя репетирах наум изказването си. Наближавах вече целта, когато осъзнах, че хората на улицата оредяха, а за това място и по това време на денонощието бе твърде необичайно. Непрестанната глъч на разнородната тълпа, в която се бях смесил малко по-рано, в един момент заглъхна. Не се чуваха дори досадните подканяния на амбулантните търговци, които побутваха нагло пешеходците, предлагайки за продан какво ли не, и никой не тикаше в ръцете ми всевъзможни цветни листовки. Възрастна жена нервно прибра до гърдите си торбичката, която стискаше в ръка, и пъргаво за възрастта си се прилепи плътно към изронената стена на масивна жилищна кооперация. Направи го така умело, сякаш се сля с нея и повече не я видях. „Дали не влезе в някой тъмен вход?“