— Не тогава, не — опитвах се да остана сериозен. — Наскоро дали си усещал нещо подобно?
Той вдигна неопределено рамена.
— Пие ми се алкохол — отрони с въздишка, когато вече бяхме седнали на масата.
— Какво каза? — направих се, че не съм чул.
— Пие ми се алкохол — повиши глас. — Каквото и да е, най-вече уиски. С повечко лед. Апропо, знаеш ли защо не ни дават пиене?
Не видях каква е връзката на алкохола с нашия престой в института и не си спомнях кога за последно бях пил, но не ми липсваше. Не зная какво подтикваше Жорж към това, но лицето му бе напълно сериозно.
— За да сме с ясно съзнание — затова — предположих.
Широките му рамене изненадващо се затресоха.
— Ха-ха-ха — искрено се засмя Жорж. — Започваш да ме разочароваш, Тони. Приятелю! Това ли е?
— Какво друго? — нацупих се.
— Ще ти кажа — наведе се през масата и прошепна: — На един от нас няма да подейства и това ще го издаде. Сложи показалец пред устните — Ш-ш-т, тихо! И помисли над предложението ми, все пак!
Жорж искрено вярваше, че между нас има матрикант и ще продължава да го търси.
Целият остатък от деня прекарах сам, умишлено избягвайки всички. Беше ми криво и дори не ходих в столовата да обядвам. Както му бях обещал, размишлявах над предложението на Жорж да му помогна да спечели. Той искаше от мен постоянно да провокирам, за да изкарам от равновесие момичетата. Да започнат да правят глупости, да ги накарам да се откажат. Той щеше да върши същото. Добре, но после, когато останем само двамата, аз ще трябва да отстъпя.
„А защо той не помогне на мен да спечеля? Защо не ми предложи този вариант? Защо?“
9.
Онзи късен следобед съзерцавах подреждането на столовете около масата в трапезарията. Имах идея и щях да я предложа — да разделим трапезарията на две равни части. Все повече се отчуждавахме един от друг. След първоначалната еуфория на запознаването и идеята да съжителстваме заедно, любезностите в общуването преминаха и сега усещах общата тежест над главите ни.
Само ако можехме да се отделим с Лила! Как бихме съжителствали двамата!
Бях се замислил и не усетих присъствието на някого зад гърба си, така че се изненадах, когато разбрах това.
Носеше в ръка празно шише и се опитах да отгатна от какво е. Беше измито и подсушено, а на всичкото отгоре нямаше етикет. Затрудних се и не можах да направя каквото и да е предположение.
— Не разбираш ли? Използват те — небрежно подхвърли Галя.
— Какво? — ядосах се, че ме е изненадала, а и се бях стреснал. — Защо се приближаваш толкова тихо!
— Лила те използва — невъзмутимо продължи тя. — Жорж те използва, докторката — също. Всички те използват — обобщи накрая и обърна гръб, за да си тръгне.
Протегнах ръка и я задържах леко, така че тя трябваше да спре и да се върне.
Повдигна нагоре тънките си вежди и на лицето й се изписа надежда.
— Първо, ще кажа, че се радвам да се обърнеш към мен — излъгах, без да се замислям. — Можеш да говориш? Помислих, че не говориш с нас, защото не можеш — засмях се, — а то било грешно. Бях те отписал. И второ, това, което каза, не е вярно. А ти? — доближих съвсем близо до нея, на почти интимно разстояние. Ухаеше на сапун и чистота. — Не се ли пробваш ти да печелиш чрез мен?
— Не. — бялото й лице потъмня, а в ноздрите си усетих горещия й сладникав дъх на карамел. — Не искам, а и не мога да те използвам. Исках да споделям с някого и си помислих, че…
— Аха, и какво?
Тя предъвка няколко пъти устните си, преди да продължи. Изпитваше някакви съмнения и очевидно се колебаеше.
— Виж, много е неприятно. Имам предвид, неприятно е това, което ще ти кажа, но мисля, не — сигурна съм, че някой рови в нещата ми — изстреля на един дъх и отстъпи малко, за да възстанови нормалната дистанция между нас.
Това ме изненада, така че ми трябваше време, за да осмисля думите й.
— А, значи това било? Когато ти говоря и искам да общуваме, както се полага на хора, живеещи заедно, се правиш, че не съществувам, а сега, когато търсиш помощ, се сети за мен! — търсех някаква реакция в очите й. Може би очаквах да се разширят зениците й или каквото и да е, но те останаха без промяна. — Изобщо не ме изненадваш, знаеш ли? Виждал съм те и преди, само че в друг човешки облик. Под друга външна форма, но същността ти ми е позната — продължих да нападам. — За какво съм ти? Само да разследвам кой рови в нещата ти? — изгледах я с възможно най-студения си поглед. — Това искаш от мен. Разглеждаш ме като инструмент за постигане на целта. — Казах всичко, което исках да кажа. Жестоко, но честно и справедливо. Това, което липсваше в отношенията на съквартирантите ми, бе именно откровеността.