— Виж какво, Жорж, наистина не знам, но ще попитам доктор Добрева. Обещавам! — Бях искрен, защото и аз бях любопитен. — Пред теб ще я попитам. Ще се уверим и двамата, че бъркаш. Повече от месец сме заедно, нали така? Жалко, че не ме познаваш достатъчно.
— Как не те познавам? — разкрещя се насреща ми и наистина бе ядосан. — Познавам те много добре! Дори преди да те срещна те познавам. Всички сте ми прозрачни. Хайде, изчезвай! — отдръпна се от рамката на вратата. Лицето му бе почервеняло като залез на слънце в ясен летен ден. Дори можех да усетя топлината на кожата му.
Стиснах зъби, за да премълча и преминах покрай него, без да го погледна. От близостта на телата ни усетих потръпващите вибрации на мускулите му и ме достраша. Скоро обаче други мисли превзеха съзнанието ми: „Възможно ли е Стефан да е идвал за среща с доктор Добрева и ако това е истина — защо не знаех?
А ако Жорж бе провокатор? Ако той е част от проекта и трябва да провокира останалите? Ако искат да ни преценят в стресови ситуации? Или просто изпълнява новата клауза по договора, за което не се съмнявах вече, и продължава интензивно да търси матриканта сред нас. Той е човекът, който е ровил в багажа на Галя, в това съм сигурен. Вероятно е предприел нещо и по отношение на Лила, но не знаех какво. А това — за Стефан, какво беше?“
Махнах с ръка пред лицето си, надявайки се да прогоня съмнението за посещението на Стефан от мислите си.
Не успях. Беше там и все повече нарастваше.
Нещо наистина не бе наред.
11.
На следващия ден, малко след закуска, събрах смелост и се запътих да посетя доктор Добрева. Исках да разбера какво става, ако наистина Стефан инкогнито е посещавал института. Стигнах дотам, необезпокояван от никого и влязох смело в кабинета й, без да почукам.
Сигурно на всекиго от вас се е случвало да извърши нещо, за което след време да съжалява. Виновно да мисли, че е можело да постъпи по друг начин и съдбата към него да бъде по-благосклонна. Да предположи, че събитията, които последват от някакво конкретно действие, могат да не се подредят по този начин, а част от тях дори изобщо да не се случат, ако… Тези условности.
Аз също доста по-късно разсъждавах многократно какво би било, ако в онази фатална сутрин не бях отишъл в кабинета на доктор Добрева. Какво би се случило с мен, ако съгласно възпитанието си бях почукал. Мисля си, че ако в онази сутрин бях почукал на вратата на кабинета на доктор Добрева, най-вероятно нямаше никой да ме покани да вляза.
Както и да е — казват „стореното — сторено“ и не може да се върне назад освен ако не се измисли начин за връщане на времето.
И така — тази сутрин, малко след закуска, отидох в кабинета на доктор Добрева и прегазвайки собственото си възпитание — дали защото бях се изнервил от това, че тя може да крие нещо от мен, или нещо друго, но натиснах дръжката на вратата, отворих и влязох неканен вътре. Бях решен да разбера истината или поне онази част от нея, която можех да получа.
Застанал на прага, заварих ужасяваща гледка: Насред стихийно разбутани столове Жорж се бе навел над доктор Добрева, с опрян в гърлото й нож. Тя бе паднала на колене и вдигнала отбранително ръце нагоре. Дланите й бяха почервенели от омазана кръв, а отзад, върху дебелия врат на мъжа, лъщяха две успоредни ярки линии. Жената се бе съпротивлявала, но от опит знаех, че Жорж е животински силен.
Тя му говореше нещо накъсано и доста бързо. Когато ме зърна през рамото му, очите й се разшириха и макар да не бе чул вратата да се отваря, това му подсказа, че не са сами. Той пусна тялото на жената, което се свлече на пода, и пъргаво се изправи в целия си ръст. Извърна се към мен и очите му заблестяха. Нямах време за никаква реакция — просто останах в рамката на вратата. Жорж се изстреля с огромните си крачки към мен и закрещя:
— Гадно чучело! Теб ли ще правят политик, бе? Ти ли? — не ми даде време за отговор. Бе пъргав като котка. — Матрикант, а? Гадове! — заби ножа в гърлото ми чак до дръжката и отскочи назад.
Не усетих болка, а по-скоро мигновено опарване на мястото, където бе потънало острието.
Шокиран бях от това, което се случи. Погледнах Жорж право в разширените като сребърни монети очи. Безумец. Хора! Всички са такива!
Хванах дръжката на ножа и бавно го издърпах.