Той ахна и падна на колене, втренчил поглед в оръжието, което държах пред лицето си. Вдигнах ножа толкова високо, че зад него видях куполната камера, запечатала поглед към мен.
Завъртях го бавно, огледах го от всички страни и металното острие проблесна за кратко на изкуствената светлина.
Беше абсолютно чисто.
Втора част
Разкритието
12.
Бягството ни с Жорж от института бе толкова набързо решено и изпълнено, че нямах време да мисля за алтернативите. Дори мисля, че идеята бе на Жорж, а аз само го следвах. Той се втурна да разчиства пътя ни за изхода с такава решителност, че бях убеден — знае какво върши.
Няколко часа по-късно разсеяно съзерцавах тавана и няколкото мухи, накацали по него, на обществената тоалетна, в която се бяхме заключили. За наш късмет нямаше желаещи да ползват по това време, но въпреки това трябваше да побързаме. Постепенно започнах да излизам от шока, в който се намирах от неочакваното разкритие.
— Не мърдай! — Жорж несръчно зашиваше срязаното ми гърло. Бяхме дали пари на нахакано момче, което купи от близката аптека нужните материали. Не желаехме да влезем ние, защото предположихме, че вероятно има камери, а дали са свързани и са част от друга система за наблюдение — ние не знаехме.
— Ето! К’во ще кажеш? Майстор съм, а? — той се отдръпна, за да се наслади на творението си. — Пипни, де! Няма страшно. То и без това не те боли. Мен ме боли повече — това, одраното на врата ми.
— Какво сега? — погладих с пръсти зашитото си гърло.
— Ами, сега ще сложим отгоре пластир, и така няма да плашиш хората. Стой мирен, че слагам лепенката — залепи я бързо и очите му светнаха. — Хайде, готово. Отново приличаш на човек.
— Аз съм човек — натъртих на думата „съм“.
— Да, бе, да. Знам, но така се казва — бодрото му потупване по рамото ми би трябвало да е приятелски жест. — В какво се забърках. Пфу-у, ма-а-му стара! Как си изпуснах нервите! И, мамка му — престани да зяпаш копчето на ризата ми! Няма да падне.
— Ти дали не счупи ръката на пазача? Как силно го усука! — бързо отклоних темата. Бяхме оставили след нас гърчещ се на земята и скимтящ от болка гард в института.
— Ами, тези са луди. Да сложиш толкова слабичък гард да пази шампион. Абе, вярно, изпука нещо, ама де да знам. Сигурно не е счупена. То, ако не го бях свалил на земята, сега кой знае какво щеше да е станало с теб.
— Откъде знаеше за изхода, а ако не си знаел — как го намери толкова бързо?
Нещо ме усъмни. Събитията се бяха развили за миг и аз продължавах да намествам фактите в съзнанието си.
— Оф, за времето, в което бяхме там, разбрах много неща, ама ти, като си забил нос в онази… — сбърчи нос и под клепачите му се образуваха дъги от дълбоки резки. — Ама хайде, да не почваме отново.
— Защо ми помагаш, Жорж? — колкото и да бях стреснат от това, което направи, не разбирах причината.
— Защото мразя да ме правят на балък! Ето за т’ва! — избълва на скоропоговорка. Ноздрите му се разширяваха и свиваха ритмично. — Не могат да ме поставят в състезание, което предварително е нагласено. Не могат да ме дисквалифицират, преди да съм показал на какво съм способен. Това ли са им правилата? — Помисли малко и добави по-спокойно: — Виж, ще разбера каква е историята. Ела да намерим телефон!
Излязохме от обществената тоалетна и Жорж заразпитва минувачите за местоположението на най-близкия обществен телефон, докато аз гледах в земята, опитвайки се да крия лицето си. Тези архаични уреди за връзка все още бяха оставени за ползване на общодостъпни места и не след дълго открихме един работещ.
Докато чаках Жорж пред полуотворената врата на телефонната кабина, неволно дочух откъслечни думи от разговора: „Нищо не става… Ще ти се обаждам… Ми нямам телефон…“
— Жена ми — поясни на излизане, без да съм го питал, и затръшна вратата на кабината. — Не искам да се притеснява. Ти няма ли да звъннеш на твоята?
— Не. Не знам коя е моята. Остави!
— Да изчезваме тогава — побутна ме подканящо към покафенялата от мръсотия врата. Отваряше се навън, така че той я отвори с крак доста рязко. Ако някой стоеше отвън, със сигурност щеше да пострада.
— Да изчезваме — съгласих се аз и след като излязохме, се сляхме с тълпата — без да знаем къде отиваме.
Не знаех дали Жорж има план, но аз със сигурност нямах, затова го последвах. Трябваше ми известно време, а вероятно той можеше да ми го осигури.