Свечеряваше се и по това време столицата ставаше опасна — както за здравето, така и за живота на обитателите си. Всякаква сган наизлизаше от странни места — дупки, изоставени сгради, канализационни шахти, и плъзваше да търси препитание, в някои случаи завършващо с прерязването на нечие гърло.
13.
Пренощувахме в някаква мизерна дупка, наречена стая под наем, а на сутринта не бе нужно дълго да ме увещава, че знае къде да ме заведе на безопасно място поне на първо време.
Лесно го склоних да не използваме железницата за предвижване, за да избегнем всякакъв контрол, дори и случаен. Не след дълго, за наш късмет, бяхме качени на автостоп от един шофьор на товарен камион. После, някъде по пътя, се прехвърлихме на друг и така почти за цял ден изминахме разстоянието от няколко десетки километра до градчето, закъдето се бяхме запътили.
Малкото селце, наречено град от селски тип, бе достатъчно далеч от столицата, за да бъда спокоен поне на първо време. Изглеждаше като в онези филми, за които имах спомен да съм гледал, когато бях дете. Въздухът бе достатъчно чист, за да виждам надалеч, но лошото бе, че тук нямаше тълпа, където да се крием.
Мъжът, който ни посрещна, бе поне една глава по-висок от двама ни и това вероятно е дало отражение през годините, карайки го умишлено да превива врат. Комплекси! Всеки има. От този му навик сега изглеждаше леко прегърбен. Замаха със широките си като лопати длани, подканяйки ни да влезем.
— Хайде, де! Влизайте! Какво се туткате? Е-е-х, Жорж, как се радвам, че се отбихте — мъжът ни поведе през вътрешното дворче на къщата. — Тя, Поли, е на работа, ама като се върне, ще ви оправи стаята. То, нали знаете — вдигна извинително рамене, — в малкия град сме така. Гости с преспиване — трудно. Тя, Поли, между другото, все се сеща за теб — потупа Жорж по гърба. — Често си спомняме за гафа с оня, как му беше името, преподавателят по радио и телевизия… ъ-ъ-ъ, абе дето му смени ключовете. Ей, голям майтап падна — засмя се заразяващо и Жорж също прихна. — Та казваш, в командировка сте, а? Ами така де, няма да си харчите парите по хотели, я! Колко време не сме се виждали! Ей, изгубихме се. Толкова години! Добре, че не си забравил къде сме. Абе, скоро ще се сетите за нас, то се е видяло. Големите градове не са за живеене. То и тук достигат газовете, ама все още дишаме по-добре.
Стаята, в която ни въведе мъжът, бе малка, но съвсем прилична. Оскъдна мебелировка, разлепени на места жълти тапети на огромни цветя, но най-важното — имаше легло и диван.
— За начало, ще останем тук — поде Жорж, след като останахме сами. — Той Пинко, името му е Росен, де, ама ние Пинко му викаме, е свестен. Доста говори, ама т’ва да му е! Няма да има проблеми. Можем да стоим, колкото си искаме.
— Аха.
— Аха, я! — метна се на дивана и качи прашните си обувки върху протритата завивка, служеща за покривало. — Ще имаш време да си спомняш на спокойствие.
— Какво да си спомням?
— Е, как к’во? Каквото можеш. Виж какъв санаториум ти осигурих — пошегува се Жорж, но не се получи. Не се чувствах спокоен.
— Добре — съгласих се само за да кажа нещо.
Седнах на стола, а той припука и леко се разклати. Усилих напрежението върху единия си крак, за да запазя равновесие. Не беше добре и двамата го осъзнавахме.
— Знаеш ли — подхвана отново Жорж, — трябва да намерим онзи — истинския Антон, и да оправим нещата. Така и ти няма да „висиш“ в пространството. Цял живот ли ще се криеш?
— Няма друг освен мен! — скочих на крака и столът, на който бях седнал допреди секунда, почти отхвръкна назад. — Аз съм единствен! Аз съм си аз.
— Исках да кажа, да намерим онзи, другия с твоята идентичност… Да сложим нещата в ред.
— Стига глупости! — бях се наежил и готов да се бия, затова той благоразумно замълча.
Не знаех обаче дали бе убеден и дали ще е задълго.
Умълчахме се за известно време. Не бях сигурен, че мястото ми е тук.
Нямаше какво да правя и започнах да ровя в шкафа до леглото, където намерих някаква книга. Отворих я и се зачетох — беше приключенски роман. Бях прочел няколко страници и тъкмо ми стана интересно за дарбата на героя да привлича неприятности, когато Жорж изхълца шумно.
— Имам идея — той скочи толкова рязко, че диванът се разтресе и изскърца. — Ставай, ще ти обясня!
14.
Докато ме водеше по пътя, Жорж ме убеждаваше, че сам ще се учудя на способността на индивида да пази своята идентичност по уникален начин. Как не подозираме дори какво може да се таи в дълбините на съзнанието ни. Затова, че някъде там има нещо, което работи в режим на непрекъснат „запис“ и стига да знаем как — можем да го „прослушаме“. Спомените, според него, трябва да са уникални за личността и ако успеем да ги извикаме по някакъв начин, то идентичността ми ще бъде потвърдена, а и по този начин ще разберем какво точно се е случило с мен.