Выбрать главу

Идеята на Жорж не ми се понрави особено, но отново нямах нищо друго наум, така че се съгласих с него, макар и не много въодушевен. Изобщо нямаше спор с него по въпроса „психолог или психиатър“. „Абсурд!“, изказа се той и това бе всичко. Така че без излишни увещания, Жорж най-накрая ме домъкна до нашарен с бои цигански фургон.

Не бях влизал в циганска къща и не знаех какво да очаквам. Нямах дори и най-малка представа. Това обаче, което видях, ми хареса. Чистичко и дори ухаеше на домашен сапун. Посочиха ми да седна на дървен стол, боядисан в златножълто и тапициран с червен плюш.

— Душко, нема да са плашиш! Ша я прогоним лошотията, да знайш! — Тъмното лице на циганката почерня съвсем. Димът на някаква пръчица се заизвива помежду ни. Приятен аромат погали ноздрите ми.

— Сега ша ти приказвам малко, ама ти се отпусни, де. Нема да се стягаш! Аз ша ти казвам кога да затвориш очите. Я, потъркай тази сфера с длани! — бутна пред мен прозрачна топка. — Потъркай, потъркай, докат’ усетиш, че дланите ти са топлят. Е, това е. Дай сега на мен — издърпа топката обратно. — Преплети пръстите на двете си ръце и ги отпусни в скута.

Скръстих пръстите на ръцете си и ги отпуснах, точно както ми каза.

— Айде сега, затваряй очи и слушай внимателно!

Послушно изпълнявах.

Циганката положи ръка на главата ми и започна тихичко да пее. Толкова тихо, че повечето от думите на песента убягваха от съзнанието ми. Пееше за отдавна забравена родина, плодородна и красива. За демон, който със сила и жестокост обсебил земята и прогонил всички живи твари далеч-далеч. Мелодията беше монотонна, но въпреки това приятна. Колкото повече слушах, толкова повече ми харесваше, макар да не разбирах всичко. Музиката се промъкна през слуха ми, погали ума и се спусна натам, където вероятно биеше сърцето. Топлите ми длани започнаха да се сгорещяват, но не можех да разделя ръцете си. Бяха като слепени една за друга. Сърцето забави своя ход и тъмна врата се отвори пред очите ми. Поколебах се за миг, но събрах сили и прекрачих прага. Какво повече можеше да ми се случи.

Първото, което отбелязах, бе необичайният цвят на тревния килим, върху който стъпвах, и мекотата на почвата.

Намирах се в средата на лилава поляна, а пред краката ми извиваше тънката си ивица червено поточе. Засилих се да го прескоча, но единият ми крак изостана, стъпи във водата и потъна до коляно. „Колко тясно, а колко е дълбоко“ — учудих се. Помъчих се да го извадя, но не успях. Насилих се няколко пъти, но без резултат. Попаднах в капан и вдигнах взор за помощ. Кракът ми, натежал без причина, започна да пулсира болезнено. И ето, мъжка фигура се появи в далечината и се насочи право към мен. Размахах ръце, опитвайки се да привлека вниманието му. Той ме забеляза и почти се затича, като това ме изпълни с надежда. Най-накрая застана пред мен и аз се взрях в лицето му. Познати и любими за мен черти и изражение. Разпознах го тутакси, макар да бе някак си променен. Изглеждаше доста по-различен от това, което трябваше да бъде, но не можех да сбъркам. Бях го гледал в огледалото толкова много години. Моят собствен образ.

Той се усмихна и с бащински жест започна да ме гали по главата. Успокоих се, макар да останах затънал на място. Той потупа мястото, където трябваше да се намира сърцето му и с ръка докосна гърдите ми. Можех да усетя равномерното туптене. Туп-туп-туп. Бавно и отчетливо. Собственото ми отражение се усмихна, отдръпна решително ръка и се отдалечи, оставяйки ме все още затънал в поточето.

След като силуетът му се стопи в ефира, кракът ми олекна и аз можех да се движа. Забързах се в посоката след него, но не го виждах. Можех ли да проследя стъпките му по лилавата растителност?

Не видях други, освен своите собствени, оставащи зад мен.

15.

Не желаех да гледам тъмните и влажни очи на Жорж. Не исках и да разговарям с него. Намерих си занимание — вадех ключове от левия си джоб и ги премествах в десния. После направих това в обратен ред, и то не един път. Когато и това ми омръзна, започнах да тактувам с крак по ритъма на старо рок парче. Трябваше да са ми заети само крайниците, да работи тялото, а мисълта да е свободна.