— Ама я изплаши, горката! — кикотеше се Жорж, хванал с ръце зачервената си глава. — Само как се пулеше, а? Толкова хора са ходили при нея, ама говореща кукла… Ей, извинявай! — прегърна ме. — Не исках да кажа това. То… Аз… Такова — запецна и уж започна приятелски да ме гали по гърба, но дори от този му жест тялото ми се наклони напред. Тежка бе ръката му.
— Нищо, нищо — излъгах, — няма нищо.
Известно време мълчахме и аз се чувствах неловко. Той сигурно осъзнаваше, че бе сгрешил с определението за куклата, но вече го бе казал. Разглеждаше с такъв интерес панталоните си, сякаш за пръв път ги виждаше.
— Слушай — пръв наруши мълчанието Жорж, — той, Пинко, не е лош, ама е много любопитен, горкият. Ще почне да разпитва за командировката: „Какво па — що па.“ Трябва да решим кога си тръгваме, защото не можем да оставаме прекалено дълго.
— Ти кажи! — предложих.
— Абе, как аз да кажа? Ти не искаш да си спомняш, а аз трябва да казвам.
Не харесах упрека му. Беше неприятен с тази си упоритост да разбере нещо за мен на всяка цена.
— Нали ти разказах? Някакъв човек дойде там — в това видение, но не го познавам.
— Май не си много сигурен, а? — не се предаваше той.
— Не знам. Може и да си спомня кой беше — отвърнах уклончиво и подритнах изпречилата ми се на пътя смачкана кутийка от бира. Тя политна и се удари в прекършен метален стълб. Загледахме се във въртящата се на място кутийка, която от триенето си в разронения асфалт издаваше остър звук. Печелех време, но за какво — и сам не знаех.
— Хм! Уж ми вярваш. Уж си ми приятел — нацупи смешно устни в опит да изглежда обиден, когато кутийката най-после спря.
Някъде над нас заграчи птица и вдигнах глава, премрежил поглед, за да я видя. Тези животинки, заради храната, която намираха, се бяха приспособили да живеят в големите градове въпреки гъстия постоянен смог, но сега бях любопитен да видя отново чисто небе. Не я забелязах, а и слънцето бе пречка за това, тъй като бе в най-високата си точка и видях само горящ ярък обелиск. Това ме накара бързо да върна блестящия си поглед към Жорж. Видях го в плуващи светли кръгове и сложих длан над веждите си, да направя сянка.
След като лицето му отново се избистри, видях тревога в очите му и това ме притесни.
— Искаш да си приятел с чучело? Кукла? — напомних му думите, с които ме бе определил по време на нападението му срещу мен.
— Е-е, не де! Знаеш, не го мисля действително. Не и сега. Тогава бях ядосан, но нещата се променят. Извиних се вече. Айде и ти като малко дете. Всъщност — повдигна рунтавите си вежди, — на колко ли години си?
Отворих уста да отговоря, но само това. Наистина — каква ли е възрастта ми?
— Значи казваш — не го познаваш, а? Хм! — изобщо не направи опит да скрие недоверието си той. — Добре де, може да си спомниш. Хайде да се омитаме оттук! — Обърна ми гръб и тръгна бързо.
Знаех си, че не ме бива в лъжата. Никак не ме бива.
Забързах след него и скоро се изравнихме рамо до рамо.
— Абе, ти ще се оправиш някак си… Ама аз… — прекъсна мълчанието Жорж. — Останал съм без работа. После идват болести, болежките от тях и старост. Вечните грижи за тялото, знаеш. И това струва все по-скъпо и по-скъпо. Теб поне това ти е наред и не ти е проблем. А трябва да храня и семейство. — Изплю се ядно напред, а лекият вятър залепи плюнката на ръкава на ризата ми. Посегнах и в опит да я отстраня оттам, я размазах с ръка. Усетих влагата на петното и ми стана неприятно.
— Кой ще ми плати компенсация за това, че съм със съсипани бъбреци от химията, с която ме тъпчеха, докато спортувам? — продължи Жорж, без да забележи усилията ми да изчистя плюнката от дрехата си. — Как мислиш, че трябва да се готвиш, ако искаш да станеш шампион?
Усетих горчивината в гласа му и не ми хареса. Завист? Предполагам, да. Здравото ми тяло е проблем за хората. Да, допускам, макар да не знам дали това е така, че няма да имам проблемите с възрастта. Той също не знае това със сигурност, но дори и подозрението за това е болка за него. Завист — колкото и да не ми се искаше, това е факт и той не може да го прикрие. Тя ще го трови все повече и повече и едва ли ще намери отдушник, който да я облекчи.
Не поне докато сме заедно.
— Трябва да намерим начин да изкараме пари от тази история — каза накрая той. — Помисли! Няма начин да не успеем. Чу ли? Трябва да изкараме пари — повиши глас.
— Добре — отвърнах, без да мисля.
Остатъкът от пътя до къщата на Пинко изминахме в мълчание.