Няколкото случайни минувачи, които срещнахме по пътя, спираха и извръщаха любопитно глави след нас и от това ми стана неприятно.
16.
Колко бърза е мисълта? Не можете да разберете, докато не ви се наложи да мислите под напрежение в ограничени времеви рамки.
Оставих бележка на Жорж и тихо се измъкнах рано на другата сутрин. Бях взел всички пари и му се извинявах за това, което трябваше да изтърпи заради мен.
Добрият „лош“ Жорж! Как не го харесвах там. Дори на моменти го мразех. Но сега не желаех да пострада заради мен. Защо заради мен? Имах ли наистина вина? Щях да разбера.
Най-доброто за момента бе да не забърквам повече Жорж. Щях да му се реванширам по-късно. Надявах се да не пострада. Пък той, щом толкова иска да търси онзи — другия. Несъществуващия.
Сетих се за книгата, която бях започнал да чета в дома на Пинко, и съжалих, че не запомних наименованието й. Героят й бе като магнит за неприятности, а аз исках точно това да избегна в моя случай. Би ми било интересно той как се справя с проблемите.
Намерих работеща телефонна кабина и набрах номера на института. Рекламата, по случайност, бе останала в джоба ми. Сигналът в слушалката означаваше „свободно“ и тъкмо изгубих търпение, когато се включи:
— Ало! — мъжки глас с доста нисък тембър.
— Бих желал да ме свържете с доктор Добрева, ако обичате!
— Няма я. За кого да предам?
— Предайте й, че Антон се обажда и ще звънна пак след…
— Момент! — прекъснаха ме оттатък. — Изчакайте така! — тембърът се промени и стана по-висок. — Ще ви свържа!
Мелодията в слушалката ми бе позната, но не можех да се сетя откъде.
— Антон? — познах я веднага. Предположих, не, сигурен съм, записват разговора, но не ми се вярваше да се опитват да го проследят. Едва ли имат възможностите за това.
— Да, аз съм.
— Слава Богу! — поде отново доктор Добрева. — Чакахме да се обадиш. Ела си, ще ти обясним всичко. Тук ще си в безопасност. Грешиш, ако си мислиш друго.
— Може и да стане, но първо ще ми отговориш на въпросите. Не веднага. Ще звънна пак, по-късно.
— Не, почакай! — опита се да ме задържи тя. — Ще ти отговоря!
— Казах, не бързай с отговора! Обмисли!
Няколко секунди мълчахме и помислих, че я губя.
— Добре — сякаш, за да не ме изпусне се съгласи тя и постъпи разумно.
— Кой финансира проекта и каква е неговата цел? Разбра ли първите ми въпроси?
— Нямам право да ти кажа, но…
— Не сега! — прекъснах я и затворих слушалката. Следващата й дума щеше да бъде „Правителството“ — обичайният заподозрян, но съм сигурен, че официално не може да се намери нищо. Как ще ми докаже кой е истинският поръчител и неговата цел? Надявах се да науча истината, а с нея — може би да разбера съдбата си.
Пред телефонната кабина чакаше реда си момиче с плетена чанта в ръка. Когато погледнах лицето й отблизо, тя се усмихна.
Дали са ме проследили? Едва ли. Не и това момиче. Не трябва да се поддавам на страха. Спокоен съм, или поне така си мисля.
— Заповядайте, работи! — казах, разминавайки се с нея. — И върши чудесна работа, между другото.
Тя отново се усмихна и кимна мълчаливо.
Приятели ли са непознатите? Приятели ли са тези около нас? Предстоеше ми да разбера.
А сега трябваше да изчезвам от това градче. Щях да потърся анонимността на големия град. За квартирата ми и за офиса на движението, засега и дума не можеше да става.
Дали наистина няма да намеря там някой друг… Някой, който да нарича себе си Антон?
17.
Отново се намирах в столицата. Пътят ми обратно бе по-лесен — основният трафик от провинцията бе насочен основно към нея.
С парите, които бях взел от Жорж, бях решил да си наема стая в непретенциозен хотел, някъде в центъра на града. Можех да си го позволя поне за около месец и това време би трябвало да ми стигне, за да си реша проблемите и заема мястото, което ми се полага.
От дълго време безцелно се лутах из пустите сутрешни улици на големия град. Избирах подходящия за мен хотел. Тълпата, която обичайно наводняваше центъра, бе притаена някъде за през нощта и само чакаше изгрева на новия ден, за да изпълзи и заеме своето място навън.
Бях се дегизирал достатъчно, за да не бъда разпознат, или поне така си мислех. Приличах на клошар и дори миришех на такъв, благодарение на престоя ми в няколко кофи за боклук и торбата с отпадъци, който носех. Поздравявах малцината подранили за работа хора, но никой не ми отговори. Някои от тях се правеха, че не ме виждат, а други съвсем открито ме наругаха. Не бях чувал да е обявявана тревога, но повечето хора носеха прахови, а някои — газови маски. На почти всеки светофар имаше електронно табло, информиращо нивото на замърсеност на въздуха. Тези, които видях, светеха в зелено — показател, че все още е безопасно да се диша без маска.