Очите на минувачите гневно святкаха в моя посока. Спомних си усмихващото се непознатото момиче пред телефонната кабина. Мисля, сега ми е ясен отговорът на въпроса: „Приятели ли са непознатите?“.
— Ало, обажда се Антон. — Бях се притиснал странично към телефона в кабината, така че можех да наблюдавам дали някой на улицата не проявява излишен интерес към мен.
— Да, момент така! — не чаках дълго, слушайки познатата мелодия.
— Антон? — обади се непознат мъжки глас.
— Ало, доктор Добрева, ако обичате! — обърнах се към другата страна, за да огледам отново улицата. Нямаше спрели хора. Обичайният човешки бърз трафик в две противоположни посоки. Някъде се срещаха, сбутваха се едни с други, получаваше се запушване и уплътняване. Това уплътняване се раздуваше известно време под напора на последните, но после изведнъж се разделяше като срязано, намираше път през масата хора и постепенно отново се оформяха двете колони, за да продължат в противоположни посоки на улицата.
— Доктор Добрева е заета, но аз ще разговарям с вас.
— А не, имах уговорка с нея. Благодаря, ще затварям — Обърнах се отново към улицата. На пръв поглед бе чисто и това означаваше, че можех да напусна безопасно мястото.
— Почакайте! Точно затова ще разговаряте с мен — достигна до ушите ми, точно преди да затворя слушалката. — Въпросите, които сте й задали, не са от нейната компетенция, но ако държите на отговорите, ще трябва да разговаряте с мен.
За миг се поколебах, но това бе по-добре от нищо. Ако затворех сега — не знаех дали изобщо щях да се свържа повече с тях. Засега един разговор не ме ангажираше с нищо.
Реших да го послушам и останах на линията.
— Добре, слушам! — подканих го да започне.
— Да ви се представя. Казвам се Божил.
„Божил?“ Едва ли е истинско. Божил — Бог? Признавам, свободни асоциации от моя страна, но все пак не ми се вярва да са толкова прозрачни. Не коментирах това, а и не биха ми отговорили. Прекалено съм мнителен, но кой в моето положение не би станал такъв. Стана ми неудобно да се представям пред него и останах на слушалката.
— Отговорът на въпроса ви е: частна компания със средства на едри предприемачи. Но за неговата цел… — забави реч, — ще разбереш, когато се върнеш при нас — премина на „ти“.
Това ме изненада. „Частна компания? Да се връщам?“ Наистина не очаквах подобно нещо. Това сигурно е капан!
— Защо ще се връщам? — поисках да разбера, преди да затворя слушалката.
— Защото мястото ти е при нас. Така ли смяташ да живееш? Вечно криейки се?
— Е, поне живея — отговорих и наистина вече щях да прекъсна разговора.
— Да, така е — взе бързо думата за последно той. — Но можеш да бъдеш полезен. За нас, за обществото и най-вече на себе си. А това за обществото е отговорът на втория ти въпрос към нас. Помисли над него!
Не трябваше да го слушам, този вероятно е психолог. Знае, че макар и прохождащ политик се имам за такъв и че опитвам да впечатля с откровеност, като същевременно съм декларирал готовността си за помощ на всякакви общественополезни дела. Не бях популист обаче — това трябва да знае той. Така поне се надявах да е. Или греша? Този човек със сигурност е подготвен за разговора си с мен. Проучвал ме е. Направих асоциация с тези специалисти по социална комуникация, които преговарят с терористи в случаите, когато по някаква причина са взети заложници. Трудно биха ме прилъгали по този начин, но въпреки всичко останах на линия.
— Нищо страшно не се е случило — продължи той. — Всички участници са добре. Добрева, Лила, Галя и Жорж. Да, наистина, и Жорж е тук. Ако искаш, мога да уредя да говорите. Той сам дойде при нас.
Това бе лъжа. Сигурен съм. А след всяка лъжа доверието изчезва. Ако все пак е истина — как ли са го открили толкова бързо?
— Чакаме те — продължаваше да нарежда точно според сценария, изграден на база сравнение от това, което знаех за тези случаи. Дори можех да предугадя как ще продължи. Губеше си времето, а с него губеше и моето.
Тръгнах си, оставяйки го безсмислено да рецитира в слушалката.