Промених маршрута си на връщане към хотела, който бях вече избрал, и затова се позабавих. Не виждах къде е слънцето, но трябва вече да бе паднало ниско и обичайният задух започна да отстъпва на влажната хладина.
Отбих се в „Бърза закуска“, да хапна един бургер с аромат на говеждо и чипс.
Тъкмо привършвах с картофите, когато усетих, че някой настойчиво ме наблюдава. Чистачката бе застанала чинно до мен и чакаше да си вдигна краката. Нямаше търпение да провре пръчката с мръсния парцал под стола ми. Някой бе покапал кетчуп на пода и той се бе размазал под тежестта на нечия обувка. Заприлича ми на кървяща рана. Захвърлих остатъците в почти препълнения кош и бързо се изнизах.
Умих лицето и ръцете си на чешмата в тоалетната на Централните хали, а една двайсетачка в джоба на рецепциониста в хотела свърши останалото. Никакви въпроси и никакви адресни карти. Картата, с която се активира четецът за отключване на вратата на стаята ми, бе предадена тихомълком и почти веднага рецепционистът изгуби интерес към мен, като си намери друга работа. На стената зад гърба му висеше опушена и леко олющена икона на Девата с младенеца. Очите на светицата сякаш бяха вперени в мен.
Прибрах се бързо в стаята и се скрих под лъхащото на евтин парфюм одеяло.
За тях съм говореща кукла, ето какво съм по думите на Жорж. А какво правят хората с куклите? С красивите им сини очи?
Лила ми бе разказала за това.
18.
На другата сутрин се отбих в аптеката и купих прахова маска. Не че ми бе потребна такава, тъй като вече имах обосновани съмнения какво би трябвало да представлявам. Исках да се стопя в човешкия поток на улицата и да приличам на всеки един от тях. Като допълнителен бонус това бе чудесен начин да се предпазя от лицевия контрол, записван от камерите на обществените места. Нахлупих я на носа и устата си, преметнах връвчицата над ушите си и стегнах отзад. Поех дълбоко въздух. Би трябвало да не мога да вдишам обичайното количество, което поемах без маска. Не усетих никаква разлика, а и със сигурност не ми пречеше. Чудесно! Бях готов за улицата и за света.
Надявам се и светът да бе готов за мен.
Започнах да обмислям действията си, за да построя някакъв план.
Пред мен виждах само три възможни опции, от които да избера действията си.
Първата: да се върна в института, откъдето бях избягал, и да се опитам да разбера всичко. Рискът да ме излъжат, както ме бяха лъгали преди да успеем да ги разкрием с Жорж, обаче бе твърде вероятен.
Втората: да изчезна от този град и никога повече да не ме открият. Да започна нов живот. От самото начало.
Третата: да се върна в квартирата си и да продължа да живея, както правех това, преди да вляза в групата. За тази цел трябваше да залича всичко в института и неговите служители. Всичко, което се знае за мен и може да разкрие самоличността ми, трябва да се изтрие. Това обаче очевидно е най-брутално.
Дали да не отида в квартирата си, все пак? Един път да се уверя, че аз съм Антон и няма никой друг. Тогава ще мога да живея отново моя и единствен живот. Ами ако нещо се обърка? Ако ме задържат? Ако наистина има…
Не, засега не. Преди това трябва да разбера.
Останах навън. Инкогнито.
19.
Днес не направих връзка с Божил и прекарах целия ден в хотелската стая. Ще ги оставя да се изнервят, а това би било предимство за мен. Тогава биха могли да направят грешка — каквато и да е тя. Сигурен съм, че Божил си има господар, а той би го натиснал да правят приемливи отстъпки, вместо да ме изгубят завинаги. Така мислех, лежейки на леглото, след като бях направил тридесетина лицеви опори. Докато правех физически упражнения, можех да се концентрирам. Често използвах този метод, когато съм напрегнат, и работеше безотказно.
Сложих маската и огледах отражението си в протритото покритие на хотелското огледало. Не забелязах нищо необичайно от вида на обикновен гражданин на столицата. Доста хора използваха това средство за защита от праховата замърсеност. Така успокоен, излязох от стаята.
Бях решил да отида до „Бърза закуска“, но скоро се прибрах обратно. Нямаше много хора навън и предпочетох да изчакам, когато ще се образува човешки поток, където да се скрия.
На канапето във фоайето на хотелчето, вдигнало кокетно хълбок към мен, странично се бе полуизлегнало слабовато червенокосо момиче, като ме наблюдаваше. Сетих се, че то бе там и миналата вечер. А като помисля, бе и на предния ден.