Качих се по стълбите, влязох в стаята и застанах до вътрешната страна на вратата, долепил ухо на дървената плоскост. Ослушвах се напрегнато. Не след дълго чух нечии предпазливи стъпки, приближаващи стаята. Колкото и да се стараеше човекът да бъде тих, определих, че вероятно това е жена. Токчетата на обувките й издаваха характерното за тях почукване — чук-чук. Доближи се до моята врата, спря за миг, а после отмина, така че си отдъхнах.
Тъкмо тръгнах към леглото, когато на вратата се почука. Наведох се внимателно и събух обувките си, а след това тихо и по чорапи се приближих обратно до вратата, като прилепих ухо на студената повърхност. Дали не чувах нечие учестено дишане? Изглежда, това бях аз. Отново се почука, този път по-силно и настоятелно и звукът откънтя в ухото ми.
Бяха ме открили. Но как? Запремятах като виенско колело спомените от времето на изминалите дни. Каквото и да е станало, бях в капан. Хотелчето бе евтино и със сигурност не предлагаха рум сървиз. Кой ли бе това? И защо точно тази стая?
Започнах да изпадам в паника. Сложих няколко метални монети в шепата си, стиснах юмрук — бе станал твърд, а после отворих вратата, готов да удрям с все сила и да се боря.
На прага приятно се усмихваше червенокосото момиче от фоайето. С червен, впит в тънките й бедра клин, и отпусната свободно полупрозрачна бяла блуза изглеждаше привлекателно за представите на всеки мъж, но аз все още бях под негативна емоция, за да ми въздейства. Яркият, но, изглежда, бързо положен грим, не бе в състояние да скрие твърде младото й лице.
— Търсите ли компания, господине? — пое инициативата тя.
— Не — понечих да затворя вратата.
Тя подложи крак и вероятно щях да го смачкам, ако не бях спрял навреме. Лъскавият й черен ботуш се поколеба за миг и след това се върна в коридора.
Можех да затворя вече, но не го направих. Тя мълчеше, а аз премислях трескаво за ползите и неудобствата от едно такова посещение.
— Колко? — продумах, след като колебанието ми се бе изпарило.
— Петдесетачка — моментално изгря лицето й. — За стандарт.
Не зная какви са цените на тези „услуги“, но поне знаех какво би трябвало да е стандарт. Би било добре да затворя устата й, както и да задоволя по някакъв начин любопитството й към мен. Трябваше да си платя!
— Виж, отиваме да хапнем, а после и стандарта. Аз черпя.
Обух се скоростно, без да я допускам навътре в стаята, и после я съпроводих на улицата.
— Добре е, че носиш маска — отбеляза, докато се опитвахме да прескочим или поне заобиколим кална локва до тротоара. Някъде близо на улицата имаше теч, но кой ли го е грижа. — Не вярвам на електронните табла, показващи нивото на прах във въздуха — поясни кратко.
— Носи и ти!
— Не мога. Знаеш, трябва да продавам тялото си, а визията е всичко.
— А, да. Вярно — спестих й препоръката да си потърси друга работа.
Без да я питам за предпочитания, направо я поведох към „Бърза закуска“. Токчетата й забързано потропваха, следвайки широката ми крачка.
Не правехме впечатление на никого. Обичайна гледка за центъра на града по вечерно време — проститутка с клиент, и това ме зарадва.
20.
Тайно оглеждах клиентите на заведението, в което бях завел проститутката. Търсех признаци на засилен интерес към нашата двойка. По това време бе пълно с хора и много очи се насочваха мимоходом към нас. Бях нервен не за друго, а защото се намирахме в затворено помещение. Правех си план как при нужда ще бутна настрани масата и преодолявайки момичето пред мен, ще счупя витрината с пластмасовата табла за храна, вдигната пред лицето ми като щит. Оттам вече ще се спасявам в тълпата. Дъвчех почти насила мазните залъци, стараейки се да не въртя прекалено главата си настрани. Бях свалил праховата маска от лицето си и сега трябваше да го крия по друг начин, затова ръцете ми постоянно бяха вдигнати към устата.
— Постъпи умно, като не ме отпрати — момичето облизваше пръстите си от соса на сандвича.
Щях да прихна от смях, но дъвчех. Не очаквах тийнейджърка да ме напътства. Въпреки това наострих вниманието си.
— Защо?
— Защото няма как да се скриеш.
Едва не се задавих, но външно се опитах да запазя спокойствие. Можех да отида до тоалетната и просто да изчезна оттам, но преди това исках да разбера какво знае.
— Кой ти каза, че се крия? — оставих всичко в таблата и взех салфетка, за да забърша мазнотиите от пръстите си.
— Цели два дни те наблюдавам. Криеш се от някого. Ще ядеш ли чипса? — посочи с пръсти картонените разкъсани кутийки в таблата ми.