— Не, изяж ги! — огледах се за място, където да хвърля салфетката. Все още се колебаех дали да не използвам случая, за да стана от мястото си и да изчезна оттук, откачайки се от момичето. Тя не знаеше нищо конкретно — това бяха само догадки.
Мазните й пръсти сграбчиха пакетчето с чипс и го изтръска в скъсаната и омачкана хартия на сандвича. Забърка си смес от огризки зеле, пица, пържени картофки и незнаен брой сосове.
— Хайде да не се обиждаме кой какво може. Щом казвам „криеш се“ — значи, криеш се. — Каза го толкова спокойно и убедено, че аз го приех така, сякаш ми съобщава добре известен факт.
— Добре, така е. Бившата ми жена… — вдигнах извинително рамене. — Не ми дава мира. Наела е детектив да ме търси. Не съм плащал издръжката вече година и половина. Заложих жилището и мислех да изчезна с парите, но сега трябва да чакам едни документи, а те се бавят. — Приех нейния маниер и заговорих бавно и спокойно. Приказвах банални истории — клишета, но се надявах да звуча истински.
— Хм, възможно е — изглежда се хвана. — Моят надзорник ме задължава да го информирам за всякакви случаи като твоя и щях да го направя. Бога ми, още днес щях да го направя, но щом бившата те тревожи… Разбирам. Само, моля те, не ми казвай, че тя е кучката!
— Кой те задължава? — нещо не разбирах това момиче.
— Надзорникът. Не знаеш ли? Това е човекът на полицията, на когото се отчитам. Ти как мислиш, че мога да работя без протекция?
Останахме на масата не повече, отколкото тя да си дояде остатъците от храната. Стори ми се, че бе доволна и дори започна да се усмихва.
По-късно в хотелската стая можех да потвърдя първичното си предположение за възрастта й. Голото й крехко тяло нямаше как да ме излъже. Нагледно можех да си припомня как изглежда човешката скелетна система.
За петдесетачката, която й дадох, се постара доста. Острите й малки гърди не спираха нито за миг играта с отворената ми, пресъхнала от желание уста. Бледорозовите й зърна, твърди и остри, натискаха ту устните ми, ту проникваха дръзко, за да си поиграят с езика ми. Това ми хареса. Ухаеха на горски плодове, но нямах представа кога ги е освежила. В банята нямах лосион. Сигурно си бе донесла. Права бе да се сърди, ако се съмнявам в професионализма й.
Не след дълго забравих за мислите и се отпуснах в рая на общата ни игра.
Аз също се постарах.
Като човек.
21.
Изпратих момичето рано сутринта. Не знам защо, но я оставих да пренощува при мен. По-скоро на нея не й се тръгваше. Прегърнала ме през врата, усещах топлия й дъх на рамото си през цялата нощ. Погледнато отстрани — приличахме на двойка влюбени от ниско разряден филм. Стереотип!
След като си тръгна, сложих праховата маска, нахлупих ниско шапка — благодарих се за студеното време, и се запътих да намеря здрава телефонна кабина. Не използвах една и съща, разбира се.
— Опитваш се да ни изнервяш, така ли? — Божил се засмя в слушалката, когато се свързах с тях.
Не отговорих веднага, тъй като се изненадах, че бе разгадал тактиката ми. Не бях подготвен за това и нямах никакъв друг план за действие.
— Не се обаждаш и мислиш, че държиш козове, така ли? Ще дойдеш тук и колкото по-бързо — толкова по-добре. Ела на същото място — знаеш къде е.
— Не! Още не.
Опитах се бързо да измисля нещо. Нещо, което да ми даде насока за по-нататъшните ми действия. Ориентир.
— Ще ми отговориш на още въпроси — продължих интуитивно, — като започнем от това: Какво съм аз!
— Изкуствена черупка. Това си ти. Временен дом. Само сме ти копирали човешка мисловна матрица. Съвсем истинска при това, да знаеш.
Това ме ядоса истински. Въпреки че търсех отговори, това не исках и не можех да приема отведнъж. Засилих се да затворя слушалката, но в последния момент размислих и пак я прилепих до ухото си. Бях твърде афектиран от думите му, за да измисля нещо позитивно.
— Отгатнах какво целите, Божил. Ах, ти! Ти! — изхълцах и от възмущение нямах повече думи.
— Нищо не си отгатнал, ела си! — твърдо отправи покана към мен. — Твоят дом е тук.
— Подготвяте марионетки, предварително форматирани мозъци — това правите. Властта искате. Контрол. Политически кукли да правите. Ето това — нали?
Божил мълчеше. Това би трябвало да означава съгласие с думите ми, затова продължих:
— Но аз се провалих, нали? Мисловната ми матрица се провали. Тези човешки незаличими отпечатъци.