— Изобщо не си наблизо в предположението си за нас. Не е така — Божил въздъхна. — Какво искаш? — гласът му бе отслабнал.
Дали не се примири? Едва ли. Но тук идваше моят момент и трябваше да действам. Не се поколебах и преминах в атака, преди той да размисли.
— Паспорта си и пари. Двеста хиляди долара. Малка компенсация за това, което ми причинихте. Обещавам, че няма да се срещнем повече и няма да чуете нищо за мен.
— Това е невъзможно — гласът му отново се втвърди. — Ела и ще обсъдим нещата. — Думите му прозвучаха като заповед.
Аз мълчах и се стараех да слушам, но и активно да мисля.
— Това е само експеримент, нищо повече. Никаква политика. Нищо. Имаме договор, забрави ли?
Не бях забравил, разбира се, но предвид обстоятелствата считах, че това не е основание да се върна там.
— Божил, утре ще се обадя за последен път — бях сериозен в намерението си. — Ако не сте готови с исканията ми, ще се постарая пресата да научи. Ще опиша нещата в специално изявление и ще го заверя при нотариус. Всичко. От — до.
Чух в слушалката как тежко си пое въздух, преди да отговори.
— Ако направиш това, мъртъв си, да знаеш! И не ние… — Сякаш друг човек слушах да говори с мен. От предишното приятелско отношение не бе останало нищо. — Не се мисли за безсмъртен! Не са те проболи с ножа на подходящо място.
Това заплаха ли беше? Имам ахилесова пета и съм имал невероятен късмет? Разстроих мисълта си отново и сигурно щях да допусна грешка, за която по-късно щях да съжалявам, затова побързах да приключим разговора:
— До утре. Ако сте готови, ще ви посоча къде да ги оставите. Ако не приемете, сърдете се на себе си!
Затворих слушалката, преди да ми отговори каквото и да било и бързо се отдалечих от това място.
Цялата вечер прекарах с проститутката. Имах нужда да се отпусна и това бе единственият начин, за който се сещах и имах възможност.
Като допълнителна екстра — беше ми приятно в нейната компания.
— За какво мечтаеш? — попитах я, галейки голите й малки гърди.
— Мечтая си за слънцето. Виждам го — отговори шепнешком. — Знаеш ли къде се намирам сега?
— Не — не се и опитах да отгатвам.
Тя повдигна лицето си и ме тупна нежно по гърдите с малкото си юмруче.
— В Египет. Там има слънце. От сутрин до вечер жарко слънце. Представяш ли си?
Опитах се да си представя и затворих очи.
Лежахме по гръб един до друг под въображаемото слънце и топлината се разстла в голите ни тела. Не исках да мисля за нищо повече. Не исках и да говоря. Нищо не исках вече.
Така премина нощта.
Отново онзи стар филмов стереотип.
22.
На сутринта се събудих от дразнещо почукване. Момичето бе станало преди мен и потропваше с токовете на ботушите си, прекосявайки малката стая. Още разтърквах очи, когато тя вече бе до вратата. Гримирана и устремена.
— Трябва да тръгвам, имам клиент за тази сутрин — изкриви устни, наподобяваща усмивка, пъхайки кутийка презервативи в малката си чанта.
— Няма да ходиш! — Скокнах от леглото, но се спънах от чаршафа и паднах в краката й, като пред очите ми се изпречиха високите й лачени ботуши.
Тя отскочи назад и вдигна чантичката високо пред лицето си. Бе взела позиция за защита.
— Не ми казвай какво да правя — сряза ме тя, — разбра ли! Никога! Какво си въобразяваш? — завъртя бързо тънкия си ханш и затръшна вратата след себе си.
Наругах се наум за проявената слабост — никога повече. Никога!
Опитах се да дишам бавно и дълбоко и не след дълго бях вече спокоен. Да прави каквото мисли за добре — не ме интересува! Тя бе случайна проститутка от улицата. Една от многото.
В някои дни като днешния бе достатъчно мрачно, а в късния следобед там, където не работеше уличното осветление, можех да пропадна в някоя шахта. Купих си джобно фенерче със собствено динамо — стискаш многократно и енергично спусък на дръжката му, то произвежда ток и свети слаба крушка. Капаци отдавна нямаше. Няма и да има, защото отиваха за скрап. Един капак, изкупуван в пунктовете за старо желязо, струваше няколко сандвича. Не повече. Виждах хора с фенерчета на каски върху главите си. Бе доста по-удобно, трябва да призная. Ръцете им бяха свободни.
Намерих работещ телефон, достатъчно далеч от хотела, в който бях отседнал. Застанах с гръб към счупената страна на кабината. Вятърът се провираше оттам и духаше като през усилвател, като се чу характерното за това просвирване „Фиууу!“. Гърбът ми запуши дупката и шумът от вятъра секна.