Бих искал да е по-директен в обясненията си, но си наложих търпение и останах така.
— Казвам се Антон — опитах се да говоря без емоция.
— Да, да — поклати утвърдително глава Божил. — Може, ако си правоприемник.
Помислих, че не съм чул правилно и се наведох напред.
— Какво? „Право“ — какво? — нещо не схванах. — Правоприемник?!
— Точно! Имаме доста за обясняване.
Издух бузи и изпуснах шумно въздух. Очертаваше се наистина интересен разговор — време беше. Търпението ми започна да се изчерпва.
Божил мълчаливо разтърка с ръка мястото около устните си. Обмисляше откъде да започне. Извади химикалка, щракна, после пак я прибра в джоба си.
— Виж какво, дали ще бъдеш правоприемник, това зависи най-вече от теб.
— Какво означава „правоприемник“?
— За теб лично означава „живот“, или каквото там се разбира под съществуване.
Не ми хареса отговорът му. Знаех, че съм затворник, знаех, че може би съм обречен, но въпреки всичко не очаквах толкова директен отговор.
Божил забеляза колебанието ми и реши да вземе инициативата.
— Искаш ли да стигнеш сам до същността и въобще да си изясниш положението?
— Как?
— Аз ще ти задавам въпроси, а ти сам ще отговаряш. Просто е, нали? — усмивка налази лицето му.
Беше нагло от негова страна да определя правила, но бе в силната позиция, затова трябваше да отстъпя и в интерес на истината в този момент нямах никаква друга идея.
— Съгласен, започвай… — вече бях нетърпелив и това ми личеше. Беше грешка да показвам слабост и дано това да няма последствие.
Божил се понамести, поглади назад не много гъстата си посребряваща се коса, поизкашля се в шепата си и започна.
— Ето ти въпрос — чукна с върха на пръстите си по гладката повърхност на бюрото. — Какво би направил, ако имаш много пари? Как би живял?
„Какъв въпрос само!“
— Ами-и-и… — започнах колебливо, — бих ходил там, където искам спокойствие, и бих задоволявал нуждите си — отговорих, като се почудих къде е уловката. — Е, надявам се, не мисля нещо различно от хората, нали? — добавих бързо. Това може да е провокация от страна на Божил. Вероятно бях подложен на някакъв тест и сигурно изходът от него би бил важен за мен — дори съдбоносен. Прехапах устни — дано да съм дал верен отговор.
— Да, така е. Повечето хора мислят така — успокои ме Божил.
Отпуснах се с облекчение. Дотук разговорът ни протичаше в нормални граници и не виждах някаква заплаха за себе си.
— А какво би направил, ако имаш още повече пари и можеш да си позволиш всичко на света и винаги да го правиш?
— Какво? — не разбирах същината на въпроса.
— Имам предвид това, че можеш да си купиш всичко, но без едно, а то е най-важното и най-ценното нещо — повдигна очаквателно вежди към мен. — Ти не си ли искал това? Не го ли искаш и сега? Точно в този момент.
Прехвърлих няколко варианта, като се забавих с отговора. Какво съм искал? Какво искам сега? Свобода? Не! Това е, но не съвсем. Отговорът бе толкова ярък с простотата си, че като метла изчисти всички други варианти.
— Живот! — изрекох силно. — Хората искат живот — почти изкрещях.
— Безсмъртие — поправи ме Божил.
— Безсмъртие?
Той кимна с усмивка.
Като всеки смъртен, много пъти съм се замислял над това. За несправедливостта на природата и за нейното несъвършенство. Именно несъвършенство, защото какво по-велико може да има от един вечен живот — пълен с радостта от движението и общуването. Ние бяхме само зачатък, едно велико, но недовършено докрай дело на майката природа. За съжаление бе отвъд силите на човечеството да поправи тази несправедливост.
— Виж, светът ни загива. Поради изчерпване на ресурсите на планетата, но най-вече от глупостта на хората. Погледни градовете!
Нямаше нужда от повече обяснения. Така беше — човечеството загива.
— Ти не си глупав и сам разбираш — богатите живеят в собствен свят и не ги интересува това, стига да могат да продължат да го правят. Те и без това не живеят в градовете, които вече загиват, защото не им се налага да работят.
— Аз такъв ли съм — безсмъртен? — върнах го обратно на думата с притегателна, почти вълшебна сила.
Божил се забави, може би само за миг, който на мен ми се стори безкраен.
— По нашите класификатори ти си матрикант… Слушай! — положи двете си длани на масата между нас. Това бе заучен жест, който трябваше да излъчва спокойствие, но аз се чувствах напрегнат. — До три дни след смъртта на човек ние можем да копираме неговата мисловна матрица. Сам знаеш, че със спирането на сърцето и на мозъчната дейност, клетките продължават да се делят, дори косми растат, нокти и така нататък. Това си е продукт на тялото, но това теб не те интересува. Та до три дни след смъртта на човек можем да копираме мозъчната му матрица и да я пренесем върху биомеханична единица, наречена матрикант. Тя самостоятелно се захранва с енергия, тъй като биочастта й се поддържа по естествен път — чрез приемането и преработката на храна, както нормално човешко тяло, а механичната част — посредством ултравиолетовите лъчи на слънцето. Във всеки случай енергийната част е дублирана и при нужда се компенсира — от биочастта към механичната и обратно. Ето това си ти.