Затворих отново очи и този път наистина се постарах да заспя.
Утре вечерта ще спя в собственото си легло в моята собствена квартира.
34.
На следващата сутрин Божил ме навести във видимо добро настроение.
Избръснат прилежно и ухаещ на парфюм, с официалния си костюм изглеждаше сериозен и авторитетен.
Настани се срещу мен, усмихна се и ми подаде приятелска ръка, която аз поех.
Между нас сякаш се бе настанило някакво доверие. Исках да поддържам това впечатление по-дълго. Щях да използвам това, когато ми се удаде подходящ случай, за да го накажа.
— Здравей! Говорих с доктор Добрева. Тя изказа отличното си мнение за теб — бяха началните му думи. — За теб като държание, грижа за околните, ненамеса в техните вътрешни светове. Гледах и записите.
— Какви записи? — изненадах се. Досега не бе ставало дума за това.
Той, разбира се, знаеше, че не ни бяха казали и въпреки че бях виждал камерите, не знаех за тоталния контрол. Божил предпочете да се придържа към тезата си, че той не е знаел за неинформираността ни относно тези им действия. В името на добрите ни отношения и доверие, което се стремях да му наложа, реших да не го опровергавам.
— Записите. Трябваше да знаеш. По времето, когато бяхте всички в групата, имам предвид преди бягството ти… Всичко сме заснели. Целия ви престой. На всички, не само на теб. Това е част от програмата ни. Как ще правим анализи, ако не знаем всичко за теб и другите? Надявам се, разбираш това.
Погледнах очите му и той не ги отклони. Очакваше думите ми.
Настъпи неловка тишина и чух как обувките му поскърцваха на пода — вероятно ги триеше една в друга. Странно — изглеждаше спокоен, или поне това, което виждах.
— Разбирам — влязох в тона му и започнах кротко. — Всичко разбирам.
— Да, това е важно — зарадва се Божил. — Имам предвид, ние трябва да сме сигурни. Все пак ще има и други, нали?
Започна да почуква ритмично, но тихо с пръсти по масата. Дали не бе започнал да се изнервя и каква ли бе причината?
— Какви други?
— Матриканти… Правоприемници — започна да събира власинки от ръкава на сакото си, избягвайки погледа ми. — Знаеш…
— А, чакай малко! — прекъснах го. — Обясни ми отново за правоприемниците. Изобщо, защо аз не съм Антон, според теб?
— Ето, че отново се връщаме към началото — каза с досада в гласа си Божил, като разхлаби възела на дебелата си зелена вратовръзка. — Този проект започна като чисто търговска инициатива, комерсиален продукт, но аз лично смятам, че той е нещо много повече за човечеството — завърши с патос, сякаш изнася представление. — Аз все пак не съм специалист, но съм убеден, че бъдещето на човечеството не е свързано с чисто биологичната му форма, в която е облечено в момента. Ще видим… Идеята е, че хората, които имат възможност да си го позволят, могат да останат да живеят в нови тела, след като биологичните им обвивки се разрушат. След като загинат — продължаваше речта си той. — А какво е тялото? То е само един, запомни това, механизъм, поддържащ функциите на мозъка. Мозъкът е това, което е същността, идентичността на индивида. Тялото не е важно само по себе си. То е важно за поддържането на функциите на мозъка, като набавя нужните за храната му вещества. Проста химична зависимост. И така, ако прехвърлиш идентичността си в друга поддържаща среда, изкуствена биомеханична, то оставаш със същата идентичност, нали?
Не можеше да не се съглася с изнесената от него теория. Така беше, наистина.
— Та хората, които могат да си го позволят, ще могат да сключват договор с нас — продължи обясненията си той. — Нотариално заверен, че след смъртта си тяхната мозъчна матрица — тяхното аз, ще бъде копирано в наш матрикант. Вследствие изпълнението от наша страна — когато му дойде времето и по силата на този договор, те стават правоприемници на старото си аз. Започват да живеят и разполагат с имуществото си и изобщо стават отново това, което са били. Само че по-здрави, по-издръжливи на вредни газове, температурни аномалии и други подобни пагубни за човека влияния. Това е новата технологична революция, от която има нужда човечеството. Разбираш ли?
Бях поразен от простотата на изложението му, а ставаше дума за немислими за човечеството до този момент въжделения и стремежи. За съжаление обаче, тези блага не са предвидени за консумация от болшинството.