— Ако пожелаят, могат да сключат нов договор — ако имат пари, разбира се, така че, ако се случи нещо с техните правоприемници, сам знаеш — войни, катаклизми, инциденти, да могат да получат правоприемници на правоприемниците. Не е объркано, надявам се. Всичко това обаче струва адски много пари, затова казвам, че е комерсиален проект. Засега — завърши той и зачака моята реакция.
Толкова много исках, чаках и жадувах да разбера истината, а сега, когато тя ми се разкри, не желаех да я приема. Каква низост! Каква циничност!
— Значи не е в полза на човечеството или там разни хуманни подбуди, както сте обяснявали на Стефан. Всичко се прави за тях — за най-богатите. Тези, които могат и ще платят цената?
Божил се замисли за миг, приглаждайки с пръсти линията на веждите си.
— Слушай сега, не е така… — реши да ме обори. — Поне не ми се иска да е така, но това е изключително скъпа технология и, съгласи се сам, ние не можем така… на всички — повдигна извинително рамене. — Освен това има една подробност… Ние не продаваме матрикантите, тоест заготовките на биомеханичните тела. Ние даваме лиценз за ползване и той е с ограничен времеви интервал. Нашият лиценз за ползване на матрикант и правоприемник съответно, по закона, който ще се гласува, е десет години. След този период правоприемникът или трябва да плати нова сума, разбира се, като наш партньор тя е по-малка от първоначалната, или да ни преотстъпи, тоест да върне матриканта на компанията ни.
Прекъсна, за да види ефекта от думите си в мое лице. Не казах нищо, но отново ми се стори, че това, което обяснява Божил, е напълно в реда на нещата. Бяха сурови и безчовечни, но такива бяха правилата на бизнеса, а в този свят, освен бизнес, друго не съществува.
— Разбира се, в първоначалния договор има клауза — ако по някаква причина в този десетгодишен срок матрикантът загине, за наша сметка да преместим мисловната матрица в друг — наш матрикант, за да продължи договора си с нас до изтичане на лицензионния срок.
Трябва да призная — за всичко бяха помислили. За всичко, което ще носи печалба. Наистина става дума за много, много пари. Дори не можех да си представя мащаба на една такава печалба.
— А как ще се легализира всичко това?
— Ти, като бивш политик, знаеш със сигурност — усмихна се Божил, — никоя партия няма друга цел освен власт, която да се капитализира. Всичко е за пари, не си ли съгласен?
Думите му, макар да нямаха това за цел, ме засегнаха.
— Защо като бивш? Аз съм политик! — натъртих на думата „съм“.
Той не опонира, но не потвърди отново идентичността ми. Замълча, разглеждайки пръстите си.
— Е, тук си прав. Всичко е за пари — измърморих. Не можех да оборя думите му. Абсолютно вярно.
— Никоя управляваща партия няма да откаже парите, които ние ще й предложим. Ще приеме такъв закон посредством своите парламентаристи. Наречи го „лобизъм“, ако искаш, но така работи системата. И когато този закон влезе в сила…
— И какво излиза? — прекъснах го. — Аз не съм законен, след като няма нищо в тази насока.
Осъзнах цялата ситуация, в която бях изпаднал, но не можех да приема фактите просто така.
— За съжаление! Ти сам разбираш. Трябваше да сме сигурни. Да експериментираме, да видим резултатите и да ги представим. Ти самият си най-доброто доказателство, най-добрият пример. Ние всички се радваме за теб и за проекта — със забързан темп заобяснява Божил, сякаш се страхуваше да не го прекъсна.
— Защо ме създадохте? — все пак го направих. — Само за да ме представите на господарите си и после да ме унищожите? Аз съм само един прототип? — преценявах как най-бързо да изляза, след като поваля Божил на земята. Имат камери навсякъде. Сигурен съм в това — той ми го каза, а и ги бях виждал. Спомних си за отключването на вратата през миналата нощ и се проклех, че не се възползвах от шанса!
— Не, не. Няма да позволим това — опита се да ме успокои той, но не успя. Бях притеснен и това, изглежда, ми личеше. — Успокой се! Няма такова нещо. Ще оправим нещата. Все пак по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек.
Лъжа! След като не казва направо какво ще стане с мен, нещата не са добре. Съдбата ми на експонат и лабораторен образец не ми бе по вкуса. Вероятно никога повече няма да изляза оттук, никога няма да видя света отново. Колкото и да бе грозен, това е моят единствен свят.