— Виж, ще ти дадем време, колкото искаш. Ще може да излизаш оттук, когато поискаш, разбира се, с придружител. Ще живееш пълноценен живот, но няма да имаш такъв извън института.
Какви дрънканици само! Пълноценен живот!
„Затворник, движима собственост на компанията — това ли съм аз?“
Божил гледаше към мен в очакване, търкайки длани една в друга.
— Искам да стана правоприемник — изправих се решително, така че масата между нас се разтресе, а столът се катурна зад гърба ми.
Божил трепна и поклати отрицателно глава.
— Засега това е невъзможно. Няма как да стане с обратна сила. Законът не е влязъл, когато това се случи с теб. Не обещавам, но все ще измислим нещо. Но правоприемник? Няма начин.
Помълчахме известно време, след което Божил бавно се изправи, приглади страните на сакото си и протегна ръка към мен. Помислих си, че по този начин изтри потта от нея.
— Аз ще тръгвам. Ти разгледай библиотеката — има доста книги. Можеш да гледаш телевизия…
— Не гледам телевизия — прекъснах го нервно.
Останах с убеждението, че доверието, което изградихме един към друг в първите ни срещи, се бе изпарило невъзвратимо. Дано той не мисли така, но се съмнявах в това. Не бе глупав.
— Утре ще се видим отново — каза невъзмутимо той, вече застанал до вратата. — Все пак, помисли — по-добре да си тук и да те има по този начин, отколкото да срещнеш неизбежния край, както всеки друг човек. Като всеки смъртен на този свят.
След излизането му, диодът на електронната брава присветна в червено и ето, че останах сам със себе си.
Отново.
35.
Нямах проблеми с почивката през нощта. Сънувах нещо, но не го запомних, което означава, че не е важно, или поне аз така мисля. Или пък Антон така мисли. Стига глупости! Аз съм Антон!
Колкото и да не ми харесва положението, в което се бях озовал, присъствието на Божил ме караше да се чувствам по-спокоен. Инстинктивно може би разбирах, че той не ми е враг, но това правеше ли го мой приятел?
Ето го отново пред мен — усмихнат, приветлив, въртящ химикалка с блестящ жълт кант, приличащ на злато, в добре поддържаните си ръце. Опитваше се отново да спечели доверието ми.
Вътре в мен се появи онова почти забравено усещане за изпразване от съдържание. Мисълта ми започна да отстъпва на чувството за лекота и безгрижие.
„Няма да се дам! Знам какво се опитвате да направите!“
— Ти не можеш да съществуваш извън института на нашата компания.
Божил продължи вчерашния ни разговор.
— Защо мислиш така? Аз съществувах доста време навън, сам и ти го знаеш — отговорих почти автоматично.
Опитвах се да се концентрирам и да разсъждавам логично. Започнах незабелязано от него да щипя силно краката си. Колкото повече стисках с пръсти, толкова повече връщах разсъдъка си.
— Успял си, да, но следващия път може да не се случи.
Не бе прав и можех да го опровергая, стига да ми се удаде случай.
— Ако не беше Лила — трудно преглътнах името й, — щях да съм си там — навън и без вас.
— Слушай — Божил все още пропускаше да назове името ми, — не знаеш, но ти си заплаха.
Това беше нещо ново. Той бе решил да смени тактиката. Редуваше убеждение със заплаха, а аз продължавах да щипя усърдно мускулите на краката си.
— Аз?
Божил кимна утвърдително с глава.
— Не конкретно ти, а такива като теб… Разбери, какво например ще изпита Църквата към това. Към този процес.
— Какво? — прозвуча ми невероятно: „Църквата враг?“
Той изчака малко, за да отшуми първоначалният ефект, и продължи:
— Да, точно. Църквата. Ние също дълго време пренебрегвахме този фактор, но сега вече имаме отговор и това си самият ти.
Наострих уши. Дали не ми се отваряше шанс, който да успея да използвам в моя полза по някакъв начин?
— Обясни, моля! — облегнах се назад, давайки му да разбере, че няма да го прекъсвам. Искаше ми се да обясни всичко. Ако имам и други неприятели, освен тези, които ме държаха тук — трябва да знам. И ако те също са врагове на моите врагове, дали бих могъл да ги превърна в мои съюзници?
— Коментира се, че според Божието учение нямаме право да прекъсваме пътя човешки към небесното царство. Това не бих коментирал сега — има ли такова царство, няма ли. За да сключат хората договор с нас, значи те се отказват от този път. Ерго — нарушават отношенията си с Бог. И по моему, религиозността на хората е породена от страх, страх от неизвестното след смъртта на тялото. Иска им се да вярват, че това не е краят. И излиза, че ние можем да решим този проблем съвсем реално, стига да се плати достатъчно, разбира се. Ако те интересува моето мнение по въпроса, то е — задгробен живот няма. Знаеш ли какво изпитва човек, когато умре? — не изчака отговора ми и продължи. — Изпитва същото, когато не е бил роден — тоест нищо. Така мисля аз. Та, според Църквата, всеки демон трябва моментално да бъде унищожен.