— Какъв демон? — не схванах веднага.
Той въздъхна отегчено.
— Наложи ни се да поровим малко, за да разберем, че според Църквата — тяло без душа е демон и според канона той трябва да бъде унищожен моментално.
— Тяло без душа? — повторих тихо.
— Да, тяло без душа — потвърди думите ми той. — Може да имаш разум, матрицата на Антон, но нямаш душата на Антон. Изобщо нямаш душа, каквото и да означава тя, според Църквата. Разбра ли защо не можеш да излезеш? Защо ти казвах по телефона да се върнеш? Поне не и докато не се приеме Законът за правоприемниците.
— Значи аз съм демон? — повторих това, което вече знаех, но не исках да повярвам.
Той облиза устните си и се огледа. Сигурно бе жаден, но не станах да му подам вода, така че той продължи:
— Да, демон, и то без документи, за твоя информация. Документите, тоест паспортът, който имаш, е на името на Антон, а той, както вече знаеш, е мъртъв. Така че това е още една причина да останеш при нас.
Това не бе новина за мен. Паспорта го бях поискал само за да ги заблудя да ме търсят чрез него. Това им даваше сигурност, че държат положението в ръце, а моята цел беше именно това — да печеля време. Сам знаех, че не бива да го ползвам.
— Твоята застраховка за това, да останеш сред хората, е единственият запис, с който ние разполагаме. Записът от твоето пребиваване в групата. Ти прояви повече човешки добродетели, отколкото всички останали, взети заедно. Тя е и нашата застраховка — и единствено ние ще решим кога и на кого да го покажем.
— Аз мога винаги да го докажа — с моето поведение. Винаги! — опълчих се на неговите думи. Стори ми се разумно и неопровержимо.
Той искрено се засмя и ме потупа по рамото:
— Никой няма да ти даде такъв шанс. Запомни добре това. Никой и по никакъв повод!
Продължавах да се опитвам да осмисля нещата, защото бях загубил временно концентрация. Божил се възползва и продължи:
— И изобщо, защо потърси Лила? Не мислехме, че ще го направиш наистина, но за всеки случай я бяхме подготвили.
— Имах да й давам нещо… Нещо, за което тя мечтаеше — започнах колебливо, — но вие имате записите, така че ще разберете. Тя има един грях, един дълг, който я тормози. Исках да й помогна да приключи с тази история.
— А, значи пак от хуманна гледна точка си действал. Ясно — разсъждаваше на глас той. — Хуманна гледна точка — повтори без причина.
Почувствах иронията в гласа му.
Настъпих с единия си крак другия и натиснах колкото имам сила, за да върна изгубената си концентрация.
— А имах да връщам и на Жорж — казах, докато Божил разглеждаше тънките си пръсти на ръцете. Свиваше ги и с видимо удоволствие ги разпускаше. Добре поддържаните му нокти бляскаха на светлината.
Той сякаш не ме чу, но после заклати утвърдително глава.
— Да, но би трябвало да имаш още много пари, а ги няма. Къде са? — вдигна очи към мен.
— Взеха ми ги — отвърнах мигновено. — Едно ченге ми ги взе.
Той, изглежда, не повярва и бе прав да си го мисли.
— Кога?
— Питайте Жорж на кого и кога ги е дал. Нали ви е разказал.
— Аха — потвърди разбиращо Божил, но не бях сигурен дали повярва.
Помълчахме малко и той стана. Нямаше какво повече да говорим. Подаде ми ръка:
— Тръгвам! Виждам, че имаш нужда от време.
Вярно — имах нужда от още време.
Време, за да изпълня плана си и после да избягам.
Почти целите ми крака горяха от зверското пощипване.
36.
Тази нощ сънувах, а на сутринта си спомних.
Бях гълъб и летях над зелени ливади, а на крачето ми бе завързано листче, навито на малко руло. Виждах добре ловците, препускащи под мен в ниското, но аз се издигах още, и още — там, където стрела не може да достигне. И се носех напред, порещ ефира, по-бърз дори от сокола, пляскащ енергично криле зад мен. Сърчицето ми заби учестено.