Аз съм Антон! Не трябва да спирам да мисля като него. Не трябва да спирам да мисля като човек!
Електронната брава на вратата тихо прищракна и светна зелено. Беше отключено. Какво, по дяволите, става?
Вратата се отвори и от осветения коридор в рамката изникна човешка фигура. Ключът на лампата щракна и пред мен застана непознат мъж. Той заповедно сложи пръст на устните си. В другата ръка бе стиснал дръжката на малко метално куфарче. Изпъкналите му очи бяха насълзени, сякаш е слагал капки или е плакал. На светлината изглеждаха като прозрачни, а под тях синееха огромни подпухнали торбички. Косата му бе третирана с гел, или просто бе мазна от мръсотия и се бе сплескала откъм едната му страна. По тази причина главата му сякаш бе крива. Носеше синя униформа с черен кант на крачолите, а на гърдите му висеше килнат бадж.
Изправих се бързо.
— Тихо! Ще те изведа оттук.
Кимнах и се обух. Мисълта ми летеше. Тук нямах шанс да накажа виновните и да се спася. От друга страна — навън бях скрил на сигурно място по-голямата част от парите, които бях получил чрез Жорж и ченгето. Можех да намеря, тоест да си купя помощници и оръжие.
Следващия път, когато се върна на това място, ще съм готов.
— Оттук, върви след мен — прошепна, когато се озовахме в коридора. Като две безшумни сенки се изнизахме бързо и когато моят водач отключи добре укрепена в касата метална врата, се озовахме в заграден двор под открито небе. Огледах се и видях, макар и зад облаци от смог, очертаващото се слабо сияние на луната.
Човекът уверено ме поведе с бързи крачки към тъмната част на двора:
— Ще прескочим оградата… — дишайки тежко прошепна в ухото ми. — Там има подпряна стълба. Така че ме следвай. Разбра ли?
— Аха — потвърдих.
Не се обърнах назад.
39.
Возехме се в някакъв ръбест, непознат за мен двуместен автомобил. Някакъв артефакт, останал като антична вещ от минала епоха. Учудих се как това нещо изобщо може се движи. Доста раздрънкан и често двигателят се колебаеше в своите обороти, но след задавено покашляне, решаваше да продължи да работи. Моят спътник, изглежда, бе свикнал с особеностите на возилото, така че не даваше вид да се притеснява. Оглеждаше се постоянно, сякаш за пръв път караше в тази част на града. Бе достатъчно тъмно, а слабите фарове едва-едва осветяваха очертанията на пътя. Търсеше нещо или някого. Куфарчето беше в краката му и му пречеше, така че човекът изпъшка, наведе се и със замах положи куфарчето на колената ми:
— Задръж това! После ще ми го върнеш, че няма къде да го сложа.
Кимнах и го подпрях с ръка, за да не се изхлузи по краката ми.
— Някакво обяснение? — подхванах разговор, държейки се с другата ръка за силиконовата дръжка над вратата. Пътят в този си участък бе доста разбит, а шофьорът сякаш изобщо не се опитваше да избягва дупките. Нямах и най-малка представа къде се намираме в момента.
— Не си ли доволен? — лаконично изръмжа човекът до мен.
— Доволен съм, но защо го правиш? Защо е този риск, който поемаш? Това не разбирам — настоях за повече яснота. — Къде отиваме?
— Какво ти става, бе? След малко ще си свободен — познатото вече ръмжене.
Някаква сянка сякаш захлупваше разума ми, но аз инстинктивно се противопоставях на това. Не мога да преценя какво ме притесни, но нещо не се връзваше. Защо не отговаря на въпросите ми, а избягваше това с насрещен въпрос?
— Спри! Искам да сляза — хванах лакътя му.
— Ще спрем, когато аз кажа, разбра ли? — нервно избута обратно ръката ми и продължи да се взира напред. Известно време мълчахме и двамата, а след това добави по-кротко:
— Не е безопасно тук.
Макар и доста тъмно, можех да видя лъскавия отблясък по челото на шофьора. Можех дори да помириша обилната пот, избила по лицето му. Лъхаше на страх.
Замълчах и се загледах през помътнялото от мръсотия стъкло до рамото ми. Опитвах се да разбера къде се намираме — изглежда, излизахме от рамките на града. Не познавах това място. Светлините на сградите ставаха все по-малко и все по-слаби, докато съвсем се изгубиха.