Този човек рискува много. Със сигурност ще остане без работа, ако изобщо остане в този град. Защо? Заради един… Какъв съм в неговите очи? Каква е каузата, за която е готов да загърби всичко? Каква е каузата на един човек в този изкривен свят? Към една кукла. Тези въпроси се завъртяха в главата ми, подобно рулетка в казино, и отговорите, които възникнаха спонтанно, не ми харесаха. Този човек криеше нещо. Този човек не прави добро от широко сърце и не загърбва работата си хей така. И накрая — не иска да има могъщи врагове. Този човек прави това за пари, и то очевидно за много пари. Щом не ме унищожиха физически, а можеха, значи им трябвам за нещо. Тялото ми, освен че струва изключително много пари, е и носител на ноу-хау. Този човек ме води при другиго.
Този човек ме води, за да ме продаде!
Когато светлините съвсем изчезнаха и на пътя остана да просветват само тънките снопи на фаровете ни, шофьорът се успокои и въпреки воя на двигателя чух да отронва въздишка. Скоро твърдата настилка на пътя съвсем изчезна. Каросерията се затресе — ту пропадаше рязко, ту се изкачваше неравномерно с четирите си гуми и тялото ми се заклащаше опасно встрани и напред. Това ме принуди да стисна още по-здраво дръжката над вратата. Колата вероятно не бе поддържана добре и ужасно проскърцваше, тресеше се неестествено и проявяваше признаци за скорошно разпадане на части. Нещо се откачи от тавана и падна върху главата ми, а оттам се изтърколи върху куфарчето в скута ми. Избутах го с ръка на пода, без дори да го погледна. Замириса на изгоряло масло и кабината се заизпълва с дразнещ ноздрите дим. Возилото дори не забави своя ход. Скърцаше, друсаше и пуфтеше. Нищо чудно това да е последното й движение по пътищата — дори не бях убеден, че ще достигне целта си.
Шофьорът съвсем забрави за присъствието ми и здраво стиснал волана, натискаше безжалостно педала на газта. Недалеч пред нас и малко встрани присветнаха фарове — два пъти дълго, а после и един къс.
Сякаш някаква завеса, държала ме на тъмно досега, се вдигна пред очите ми. Миг дилема и после действие. Сега или никога!
Пуснах влажната от стискане дръжка над вратата, извърнах се странично и с всичка сила ударих шофьора по главата. Ударът ми попадна точно откъм сплеснатата част на косата му. Той не успя да реагира, главата му се отклони силно в посока на страничното стъкло и от удара в него изкънтя глухо. Нямах време за размисъл, напипах вратата, рязко отворих и скочих напосоки. Стъпих накриво и от внезапната болка и промяната на скоростта се изтърколих на замята. Ръцете ми, в опит да ме задържат на място, се зариха в прахта и забраха шепа треволяк и дребни камъчета. Седнах и ги захвърлих с ярост по колата, която, сякаш олекнала, продължи известно време, без да спира или сменя посоката. Можех да проследя движението й по жълтите подскачащи светлини на габаритите, но нямах такова желание. Огледах се, доколкото можах, на всички страни в търсене на някакъв ориентир. Почти веднага разпознах малкото метално куфарче, което преди да скоча беше в скута ми.
Взех го в ръка. То не беше тежко и аз се изправих, пренебрегвайки острата болка в кръста. Запътих се напосоки. Тази нощ луната не можеше да пробие газовата пелена, а може би имаше дъждовни облаци, но във всеки случай тъмнината бе мой закрилник. Отворих ръце и с радост я прегърнах.
Далеч зад гърба си чух истерично свирене на клаксон и форсиране на автомобилен двигател. Добре, че човекът не е пострадал по-сериозно, помислих, но това ми даде допълнителен стимул да продължа и почти затичах в тъмното. Поизкълчих още няколко пъти глезените си, но освен краткото болезнено чувство, нямах друг проблем и това дори не забави моя бяг.
Четвърта част
Сблъсъкът
40.
Не знаех колко далеч съм стигнал от мястото, където скочих от автомобила, но изгревът ме завари на билото на някакъв хълм. Калта, с която се борих при моето бягство, бе изчезнала и сега краката ми се движеха с лекота през ниските буренаци. Местността бе с доста разнообразна растителност — малки дръгливи храсти, ниски дървета и на места зелени тревни участъци. Ноздрите ми вдишваха чист свеж въздух. В небето се рееха малки пъстропери птички, гонеха се и играеха като въздушни акробати. Изпод краката ми литна малка жълта пеперуда и кацна на съседния цветен бурен. Цялата тази картина успокояваше ума и радваше очите ми — бе като рисувана детска книжка.