Седнах на земята и се опитах да отворя куфарчето, но то беше заключено. Огледах се наоколо, намерих един по-голям камък и с него силно ударих едната ключалка в опит да я счупя. Не успях. Ударих още няколко пъти — без резултат. Нямаше начин да успея без оригиналното ключе или поне от някакви инструменти. Оставих този проблем за по-късно.
Изправих се и се опитах да намеря някакъв ориентир, но безуспешно. Не знаех дори на какво разстояние приблизително съм от столицата.
Спуснах се по хълма, преминах поле, обрасло с трънаци, и отново се заизкачвах. На върха на новия хълм видях в подножието му неголяма стара, отдавна изоставена постройка. Покривът се бе срутил и само голите стени стърчаха като плочки от игра домино. Тръгнах надолу. Като приближих достатъчно, открих, че има нещо като двор, ограден с плетени клони. Влязох вътре и се озовах пред кладенец за вода. Издърпах въжето, за да вдигна кофата, но такава нямаше. Въжето висеше свободно. Жалко! После ми хрумна нещо. Завързах дръжката на куфарчето с въжето и го спуснах обратно в дупката. И без това не можех да го отворя, само ми пречеше. Може изобщо да не е важно за мен. Нека стои тук скрито. Засега.
Когато седнах да си почина, облегнал гръб на каменното тяло на кладенеца, до ушите ми достигна странен звук. Напрегнах слуха си, за да открия посоката откъдето идваше. След кратко колебание станах и се запътих натам. Можех вече по-ясно да определя шума — приличаше на звънче — такова, каквото помнех от моето детство. Да, моето детство, защото аз съм това, което мисля, чувствам и помня.
Денят бе ясен и можех да виждам далеч пред себе си, но все още не откривах източника, а той се засилваше все повече. „Тук някъде е“ — помислих и в този момент го видях. Рунтаво и едро животно — овца, обикаляше около висок храст и току вдигаше глава, за да пощипва от зелените му листа. Почти веднага забелязах и изпружени човешки крака, подаващи се изпод сянката на съседен храст. Вероятно беше стопанинът на животното. Нямаше какво да рискувам и реших да го заговоря, и да потърся информация за местонахождението си.
— Здравей! — подех високо, изминавайки последните няколко метра помежду ни.
Човекът рязко се изправи и поседна, търкайки очите си. Изглеждаше сънен и доста объркан. Съжалих, че вероятно съм го изплашил, но не знаех как да подходя по друг начин.
Той притеснено стегна връвчицата, служеща му за колан — панталоните му бяха големи и зейнаха на мястото на талията му. Изтърканата му риза беше разкопчана почти до пъпа и показваше побелели слаби гърди. На мястото, където бе лежала главата му до този момент, остана смачкана вълнена шапка. На косата му бе провиснала сламка и подразни челото му. С рязък замах човекът я отстрани, а после позаглади с ръка необръснатите си бузи в опит да придаде приличен вид на стърчащите на всички страни твърди косми.
— А, здрасти — отвърна, след като дойде на себе си. — Аз, таковата… Малко съм позадрямал. Седни, де! — тупна с ръка до себе си. — Почини си.
— Не, не съм уморен, но… добре — подвих крака и седнах до него.
— Ти, като гледам, не си тукашен май… — зададе нещо като въпрос. — Май си градски… С тия дрехи. Тц-тц.
Какво можех да крия? Не се и опитах да измислям истории. Не и пред него. Какво можеше да ми стори един овчар в полето.
— Така е. Не съм оттук. Изгубих се. Бяхме компания с кола и слязох през нощта за малко, за да пикая. Бяхме се почерпили и сигурно приятелите са ме забравили на пътя. После се обърках и не знам накъде съм вървял — махнах неопределено с ръка. — Ей, там — посочих към съборетината с кладенеца — намерих нещо — хижа ли, какво ли?
— А, онова там? Старият овчарник на Луко. Откак умря, няма вече кой да чува овце и гледай — съсипия. Е, обаче аз имам една и да ти кажа ли — струва колкото пет от другите — изрече с неприкрита гордост мъжът.
Поседяхме известно време мълчаливо, загледани в кроткото животно, а овчарят потупваше с дълга пръчка напуканите си, на места прокъсани обувки. Беше ги обул на бос крак и през тесните цепнатини прозираше жълтеникава кожа.
Беше любопитен — то се усещаше, а в момента се опитваше да формулира въпросите си към мен. Аз мълчах и дадох правото му на първи въпрос, защото също имах въпроси към него.
— Абе, човек, да знаеш, много си се отклонил от пътя, а и градът е далеч. Е, не чак толкова — като духне вятърът оттам да докара мръсотията, та чак засенчва слънцето. Чудя се как живеете в тази смрад, ама то си е ваша работа… Жаден ли си? — извади от торбичката си стъклена бутилка и понечи да ми я подаде, но се сети нещо. — А, да избърша гърлото — издърпа ризата си напред и отърка бутилката в нея, — че може да си гнуслив. Нали?