— А не, не съм — излъгах. — Само че не съм жаден.
— Хм, че както искаш тогава?
Овчарят сам отпи от бутилката, зави капачката с почернелите си сбръчкани като грайфер на автомобилна гума пръсти и я пусна обратно в торбата:
— Виж, ако си гладен — нямам какво да ти дам, ама ако дойдеш с мен, все ще се намери нещо у дома. Ти накъде отиваш?
— Към града отивам — отговорих, събувайки обувките си. Палците бяха пробили чорапите и сега жълтите нокти се облещиха насреща ми. — Столицата… нали знаеш — гражданите са си за града.
Заразтърквах подулите се стъпала на краката ми. „Трябва да пооправят малко краката, ако искат матрикантът да няма проблеми. А може би трябва да се усещам точно така? Може би искат да бъде максимално близко с усещането до реалното тяло? Да не се приема като чуждо.“
Човекът замълча, видимо мъчейки се да сдържа любопитството си, но не знаеше как да продължи.
Аз не го облекчих и също замълчах. Само ако знаеше как се нуждая от помощ! После си помислих, че не е честно от моя страна да се възползвам, човека не познаваше словесни игри.
Загледахме се в овцата. След като бе опоскала храста почти до шушка, реши да се скрие от обедното слънце точно под рехавите му клонки. „Също като действията на хората — първо унищожават, а после се опитват да вадят ползи“, помислих и ми стана криво.
— Все пак не разбрах много — ама откъде идваш? — престраши се накрая да попита направо.
— Избягах от едни хора — изтърсих.
Мъжът подсвирна и наведе глава. Настъпи неловко мълчание, поне за мен. Човекът продължаваше да тупа с пръчката по скъсаната си обувка известно време. Не даваше вид ни най-малко да е уплашен.
— Абе, разбрах аз, като те видях такъв един… — почуди се известно време с определението. — Абе, градски си — то се вижда. Няма как на излет да си тръгнал така… Неподготвен. Пък и кой ходи на излет днешно време?
Той изчака известно време да отговоря, но аз мълчах.
— И сега що ще правиш? — продължи овчарят по-смело. — Ще искаш подслон, храна… Така ли? Кажи де!
— В общи линии.
— Какво ще рече „в общи линии“? — обърса с ръка носа си. — Казвай направо.
— Виж — започнах, — само ми покажи пътя към столицата, ама ако може не главния, а по-така, нали разбираш?
Овчарят подсвирна втори път и енергично зачеса с ръка голите си гърди.
— Аха-а, ясно! Уж си загазил, уж ме питаш, пък то… Хайде, не ми казвай кой те гони — да не загазя и аз. Щом не искаш да говориш — добре. Може и да си прав — съгласи се мъжът.
Може би пък не съм прав — помислих. Може би хората трябва да знаят — и то сега. Не после, когато ще е късно. Но от друга страна, какво ли зависи от тях — от масите обикновени човеци. Хора, които имат един живот, прекаран в лишения, борба за оцеляване, без перспективи, без свобода на духа. Живот празен.
Все пак трябваше да знам.
— Какво би казал — започнах предпазливо, — ако в бъдеще богатите могат да продължат да живеят заедно с богатството си ей така — за много повече години от нас. Дори вечно, да речем. А? Какво ще кажеш?
Овчарят започна да се муси странно, повдигна вежди, а после облиза с език дебелите си устни:
— Е, та те само за това ламтят — пари, охолен и дълъг живот.
— Не, ти май не ме разбра — натъртих. — Подготвят го. Който има пари, да плаща — остава, който не — мре.
— Абе, то наш’то живот ли е? — въздъхна непознатият — Ей го, той, синът, от колко време е там — в града, и не се обажда — жив ли е, здрав ли е. Колко деца отидоха там и ни вест, ни кост. Като някаква озверяла ламя е този град. Потъват сякаш в бездната, ама тук — нали няма работа… Що вършат там, не знам. Хей, да ти дам снимката му — да го потърсиш, а? — оживи се овчарят.
— Много бих искал да ти помогна, но няма как. Самият аз се крия и нямам намерение да стоя там. Само да намеря един човек… Едно момиче… Една послушница… Свят човек — да знаеш, но преди това в града трябва да взема едно нещо. Един пакет. Оставил съм го на сигурно място, ама е в града. Хей, знаеш ли какво ми хрумна? — потупах човека по рамото. — Ще ти дам пари. Достатъчно, за да наемеш някого да свърши тази работа. Какво ще кажеш?
Овчарят заклати глава одобрително и макар малко трудно, но се изправи. Посегна с пръчката към овцата, подканяйки я да става и после се обърна към мен: