— Хайде, денят преваля, нямаме много време… Път е.
Въодушевих се и аз и скокнах на крака. Някакво животинче се подплаши и се шмугна в малка дупка, близо до мен. В бързината не успях да видя какво е. Вероятно полска мишка или нещо подобно. Ритнах без причина малко ръбесто камъче в тази посока, а то, за мое учудване, подскочи и попадна точно в тази дупка. Почувствах се гузен от това.
— Я, подай ми шишето да пийна малко — макар да можех да издържам на жажда, исках да породя допълнително доверие към мен. Психологически трик, от който едва ли имах нужда.
— Ето — подаде ми го, след като го извади от торбичката, — пий! А за това, което каза… Това за богатите и вечния живот…
— Да? — погледнах го в очите.
— Ами не е лошо, тъй мисля аз. Представи си, че се замогнем по някакъв начин — аз или синът ми. Не бихме ли могли и ние… да кажем, да се възползваме от това? Да живеем и ние толкова… Да живеем… Вечно.
Погледнах лицето му, а то сякаш се стече и размаза, и така загуби човешките си черти. Защо ли се учудвам, впрочем?
— Да — потвърдих, — бихте могли, разбира се.
Лицето на мъжа изгря.
41.
Калната овца бе тромава и това ни бавеше, но моят спътник за нищо на света не искаше да я върже със синджир, за да си я прибере на връщане. За капак на всичко няколко пъти спирахме принудително, за да почива изтощеното животно. Миришеше ужасно и аз се стремях да не бъда близо до него. Колкото и дълъг да бе денят — дойде вечерта, а ние все още не бяхме стигнали. „Близо е вече“, повтаряше за пореден път моят водач, сочейки неопределено напред, и ние продължавахме да вървим. Благодарение на луната все пак можехме да се движим дотолкова, че да не се пребием по някой песъчлив и хлъзгав склон. За светлина от звездите и дума не можеше да става — бяха скрити от облаците.
— А ти? Как загази, та…? — не издържа по някое време на любопитството водачът ми.
— Оф — не скрих досадата си, — заради един пиар… Е, и за пари де, но в началото идеята беше пиар.
— Какво?
— Пиар — не знаеш ли? — логично бе да не знае, но за мен бе странно. — Това са режисирани мероприятия, организирани за публични личности, имащи за цел пряка връзка с обществото. Целта, разбира се, е да се покаже и затвърди усещането, че те — публичните личности, са част от цялото общество. Произлизат и принадлежат на него.
Човекът едва ли щеше да разбере този изказ, затова махнах с ръка и продължих искрено.
— Когато искаш да излъжеш някого и се преструваш на нещо друго — опитах се да му го обясня най-просто. — Само за пред хората, обаче. Абе, прост трик, ползван от политици и няма да повярваш — но без него не може. Лъжеш, че си такъв един загрижен, че правиш нещата само и изключително в обществен интерес, но падне ли завесата, теглиш една майна на всички. Грабиш с две ръце. Колкото успееш, защото утре може да не си там. С една дума — лъжлив образ.
— Аха — мисля, че разбра елементарното ми обяснение. — Значи това, което виждам, не е това, което е? То е само за пред мен, така ли? Знаех си аз… Та и ти ли така?
— Може да се каже — съгласих се. — Всъщност, точно това е.
Някъде до нас нервно изкряска птица и после шумно отлетя напред. Скоро чухме бързите плясъци на крилата да приближават обратно. Известно време го чувахме да кръжи в писъци високо над нас, но после утихна.
Луната започна да разбутва скупчилите се облаци, видимостта се подобри и сега можехме да се движим по-бързо.
Повървяхме доста време, преди мъжът да заговори отново.
— Ето го пътя — видях силуета на вдигнатата му ръка напред, когато усетих твърда почва под краката си. — Продължаваш в тази посока и ще стигнеш. Внимавай да не те бутне някоя кола, че карат, без да гледат. Може да опиташ да стопираш, но шансът да ти спрат е нищожен. И все пак пробвай — опита се да ме насърчи.
— Добре — нямах нужда от повече обяснения и от помощта му. — Оттук поемам сам. А ти ми кажи как да те открия… Там, за парите, които ти обещах.
— Брех, момче, ти ме шашна — зарадва се мъжът. — Никой градски не изпълнява думата си, ти ще си първият. — потупа ме в тъмното по гърба. — Ако все пак имаш късмет и решиш да го направиш — търси бай Стоил-Въжето, от Кладница. Тук всички ме знаят така… В Кладница, де… Моето село, нали така. Гле’й да не забравиш, а?
Уверих го, че няма да забравя и поех по пътя, подритвайки парчета изронен асфалт и камъчета в указаната ми посока. Силно се надявах, че обувките ми ще издържат на тази екстремална употреба и ще останат здрави, поне докато стигна града.