44.
Когато Таня най-после излезе, придружавана от друга млада жена — монахиня, сякаш второ слънце изгря на небето.
Бе облечена в дълги до земята тъмни дрехи — изглежда, канонът на църквата го изискваше, така че да не се отличава от всички други послушници. Главата й бе открита, а русата й коса бе прихваната прилежно с черна диадема и изтеглена назад. Сега, без грим, можех да оценя истинската красота на лицето й. Тъмните сенки под очите й бяха изчезнали и сега към мен грееха две зелени звездици. Тънкото й носле със съвсем малка гърбичка в средата можеше да мине за неестетично, ако бе на лицето на някой друг, но на нейното — то бе най-прекрасното нещо, което можех да си представя. Най-подходящото и най-естественото, което Творецът бе изваял. Под тези тъмни и свободно падащи дрехи малките й гърди леко се губеха, но можех да видя учестеното й дишане.
— За какво ти е тази тояга? — подхвана Таня, приглаждайки с ръце полите на дрехата си. Гласът й леко затрепери. Изглеждаше смутена.
— Да се пазя — погледнах окастрената тояга в ръката си. — Нали знаеш, кучета, плъхове, лисици… Лоши срещи.
— Хора? — подсказа ми тя.
— Хм, може би и хора — съгласих се.
Лицето й се изопна и зачерви, а очите мигом потъмняха:
— Какво ти става, Антоне?
Трепнах. За пръв път Таня ме нарече по име.
Предвидими ли бяха постъпките ми? Очакваше ли Таня да я потърся отново? В момента на нашата нова среща тя вече знаеше, че ще напусне манастира и ще тръгне с мен.
Ако това е вярно, значи съм нормален човек, не по-различен от който и да е друг.
45.
На връщане от манастира предложих да сменим маршрута. „Заобиколно е и удължава пътя с около двадесет километра“, небрежно отбеляза шофьорът, сякаш предупреждавайки ме, че ще иска още пари. Съгласих се за това. Не ми харесваше компанията на продълговатия балон, който висеше във въздуха някъде високо зад нас. Струваше ми се, че следва движението на таксито. Преди време случайно го забелязах и оттогава не ми излизаше от ума. Възможно бе да си въобразявам, но знае ли човек? А аз съм човек, нали?
Таня, настанила се на задната седалка на колата, мълчеше през цялото време. Беше изпънала крака настрани, с обувка върху скъсаната тапицерия и гледаше безцелно нейде в гърба на моята седалка. Шофьорът направи опит да завърже разговор, но и двамата с Таня не го окуражихме, така че той примирено се съсредоточи в разбития път пред себе си. Движехме се в пожълтяло поле, пълно с трънаци — пусто и тихо.
Не след дълго наближихме огромната площ с разпилени останки на бившия комбинат „Кремиковци“.
Някогашното величие на металургичната промишленост на страната, давал препитание на над двадесет хиляди души в годините на усилена експлоатация, сега бе стихнал и прималял. Сивите отломки на основите маркираха огромното забравено от хората пространство. Комините му, сякаш забучени в провисналото небе, висяха килнати на една страна, проядени долу от стотиците събирачи на метал, опустошаващи всичко по пътя си. Незнайно каква сила все още крепеше тези комини и имах чувството, че първият по-силен вятър би ги прекършил като стари изсъхнали клони. Приличаха на насочени в небето артилерийски дула на военна батарея от миналото столетие.
Батареи вече не съществуваха, разбира се. Армия отдавна нямаше и войни също. Беше настъпила епоха на мирно съвместно съществуване. Свободно движение на хора, капитали и стоки и всеобщото признание на една към друга полуразпаднали се слаби държави. Правителствата дотолкова бяха заети да воюват със собствените си граждани в стремежа си да запазят статуквото, че едва ли биха се отклонили дори и за миг от своята първостепенна задача. Единственото, което желаеха и към което се стремяха, е да се запази тази система и това изкуствено поддържане на равновесие в обществените отношения. По този начин Световният мир, мечта на милиони в продължение на столетия, щеше да бъде опазен.
Няколкото руини на сгради, приличащи на стъпкани термитници, препречваха пътя и шофьорът бавно започна да ги заобикаля, а после, без да се смущава, запсува на глас.
Сега дори през затворените прозорци в колата проникна зловонието на разлагащи се материали — това беше едно от сметищата, използвани от столичната управа, а всяко сметище бе съпътствано и от своите обитатели. Складираните там „временно“ бали с боклук отдавна бяха разкъсани и разпилени по и без това отровената почва. Бездомни кучета, врани, лисици, плъхове и най-вече човекоподобни създания, мутирани в биологията си, се хранеха с каквото им попадне, а то в повечето случаи не ставаше за ядене дори на освирепелите от глад животни.