Металната врата, пред която се изправих, бе осеяна с дълбоки белези, предимно около бравата. Замислих се дали е удържала на натиска от удари и вероятната причина, поради която това се е случило. Едва ли щях да разбера какво е станало, но каквото и да е то, нямаше да ми хареса, че съм тук. Реших, че в крайна сметка вратата е удържала зловещия напън. Надявах се силно това да е така.
Извадих монета и почуках колкото се може по-силно на вратата. Зад гърба си чух шум и помислих, че вероятно проснатият на стълбите пиян се опитва да се изправи. Тъкмо да се обърна, когато някаква сила ме прилепи към студения метал на вратата. Лицето ми се сплеска странично и устните ми се изкривиха. Исках, но не можех да се извъртя, за да погледна назад. С облекчение отбелязах наум, че не усещам болка в сплесканото ми към твърдата повърхност ухо. Не можах да определя колко хора има зад гърба ми, но бяха поне двама, съдейки по това, че и двете ми ръце бяха стиснати отзад, а вратът ми бе заключен в здрава хватка.
— Сам ли си? — просъска грубо в ухото ми нечий глас.
— Сам съм — изговорих трудно заради сплесканата ми уста, но достатъчно разбираемо.
— Ченге ли си? — продължи да разпитва мъжът.
— Не.
— Оръжие имаш ли?
— Не.
— Ако те пусна, ще кротуваш ли?
— Да.
Вратът ми бе отхлабен от желязната хватка и с радост отлепих лице от вратата. Проявих разум и не се извърнах да погледна назад.
Видях ръката на неизвестния да се протяга през рамото ми — започна да почуква с монета по метала. Почукваше в равни интервали, неразбираема за мен поредица къси и дълги удари. „Морзов код?“ Отдавна не се използваше и се удивих, че някой все още разбира значението му.
Не мина много време и чух превъртането на резето отвътре. Ръцете дръпнаха тялото ми назад и след миг вратата се отвори. Докато очите ми привикнат на слабата светлина, неочаквано грубо бях избутан напред и потънахме в тъмния коридор. Някой прибързано хлопна вратата след нас и тя изкънтя със силен метален звук.
Побутван от силните ръце, бях въведен в малка и почти гола откъм мебели стая.
Тялото ми бе претърсено набързо, но доста прецизно. След като не откриха нищо, за което да се притеснят, ръцете ме натиснаха да седна на стол с висока метална облегалка.
Усетих неприятна миризма — като че бях близо до кофа за боклук.
Сега, когато се появиха пред мен, можех да видя напрегнатите им лица. Бяха наистина двама мъже. Спомних си, че единия от тях бях видял по време на обиколката ми из квартала. Запомних го, защото имаше голяма яркочервена пъпка на челото и друга на едната буза.
— Чист е, маман — заключи той, кимайки на някого зад мен.
Най-накрая човекът, отворил вратата, с когото се бяхме сбутали за момент в коридора, но не го видях, застана пред мен. Беше жена в зряла възраст, но въпреки годините лицето й бе запазило красивите черти на младостта. На мястото на веждите бяха оформени с молив тънки дъги. Тъмната й коса беше привързана в кок с тънка бяла лента. Помислих: „Странно място за такава жена.“
Повдигнах поглед и зачаках.
— Кой си ти? — гласът й бе точно в съответствие на външността — тих, спокоен, излъчващ скрито благородство.
— Името ми е Антон, но това няма значение. Има значение само това, което ще ви кажа и повече няма да се видим. Обещавам.
— Сигурен ли си, че си почукал на вратата, която търсиш? — продължи тя.
— Търся „маман“ — задържах поглед в очите й.
Тя отвърна продължително на погледа ми, без да трепне. Ако това бе невидим дуел между нас — тя го спечели. Проклех се наум за слабостта ми да отвърна пръв очите си. Доверието й към мен бе всичко, което ми беше нужно точно сега.
— Кой те праща?
— Не мога да ви кажа и това наистина няма значение.
Тя присви устни и очите й засвяткаха. Под нослето й забелязах бляскави капчици роса. В миг изгуби благородното си излъчване.
— Няма значение ли? Идваш тук и ми казваш, че няма значение кой ми праща непознати? — повиши глас и можех да усетя властните нотки.
Двамата мъже се пресегнаха и ме стегнаха за ръцете толкова здраво, че се оказах грубо прикован на стола.
— Разкарайте го оттук! — обърна се към мъжа с пъпките. — После му избийте от главата къде е бил и какво е видял. Уверете се, че е така. Ясно?
— Ясно, маман — отговори стегнато той.