— А ти, боклук такъв, ако някой път отново дойдеш при мен, няма да съм толкова благосклонна. Разбра ли?
Мъжете ме повдигнаха от стола и се приготвиха да ме извлачат, когато се възпротивих с ръце и извиках:
— Чакайте!
Жената мълчаливо даде знак с ръка на мъжете. Те отново ме стовариха на стола, като останаха опасно близо от двете ми страни. Здравите им тела като две непоклатими стени ограничаваха светлината и сериозно ме притесняваха с присъствието си.
— Таня — хвърлих името бързо.
— Таня? — сбърчи нарисуваните си вежди жената, мъчейки се да си спомни човека зад името. — Таня — повтори на глас. — Аха, Таня — заключи накрая, от което разбрах, че се сеща за момичето, но не можех да отгатна какви са техните отношения. — Защо праща теб? Можеше сама да дойде.
Не отговорих. Измерих с очи единия от мъжете около себе си, после завъртях глава към другия — той изпускаше миризмата, която от няколко минути ме дразнеше с неприятното си присъствие. Накрая погледнах жената пред мен.
Тя направи жест с ръка и мъжете се дръпнаха крачка назад. Усетих простор около себе си, а и неприятната миризма изчезна. Олекна ми и изпуснах шумно въздуха от устата си. Наместих се удобно на стола.
— Най-после й е увряла главата, така ли? — пусна усмивка към мен маман. Лицето й постепенно върна предишната си външна благородност. Но дали бе и вътрешна?
Загледах се за момент върху дрехата на жената. Бе от хубава материя, с модерна кройка и й стоеше великолепно. Никак не се връзваше присъствието й в този апартамент и в този квартал. „Срязаните метални тръби по улиците! Това са свалените стойки за обществените камери. В този квартал властта нямаше очи.“
Върнах погледа си към лицето на маман. Зениците на очите й се бяха разширили прекалено дори за слабата светлина, на която бяхме изложени. Дали не бе приела някакви медикаменти?
— Е? — подкани ме тя. Изглежда, губеше търпение.
— Дойдох само да ви кажа, че бизнесът ви приключва до една година — изчаках малко за по-голям ефект и после продължих:
— Приемете го като безплатен подарък. Ако искате, ще продължа натам, а ако искате — не. Просто ме пускате и аз веднага забравям, че съм идвал при вас.
Жената се взря в мен:
— Защо трябва да ти вярвам? — погледна към мъжете и присви очи. Това вероятно бе знак и те направиха крачка към мен. Отново се появи онова неприятно чувство на реална заплаха. Лошият мирис се завърна и подразни ноздрите ми.
„Защото това е единственият ти бизнес и защото няма да го рискуваш“, пробяга в главата ми, но към нея се обърнах с думите:
— Няма начин да го докажа. Мога още сега да си тръгна.
— Продължи, моля! — това би трябвало да е молба, но не прозвуча така.
Мъжете оставаха все така безмълвни, но можех да усетя колко са напрегнати.
— Проституцията предстои да бъде легализирана — продължих, — но ти не се радвай. Няма да бъдеш допусната на пазара и ще бъдеш унищожена. В момента в един институт, който знам къде се намира, се подготват биомеханични андроиди. Това са копия на женски човешки индивиди, създадени с цел да поемат ролята на интимен партньор за хората, които плащат. Човешката проституция ще остане в историята и това ще е обществено оправдано. Легализацията на проституцията ще обхване само тези биохимични андроиди, които ще бъдат под държавен контрол с отчисления на съответните суми, заработени от тях към производителя им.
— Защо ми казваш това?
— Приеми тази информация като малък подарък от Таня. Това ще се случи най-много до една година и после ти няма да имаш никакъв шанс. Ще те изхвърлят от играта, ако трябва — с цялата мощ на държавата. Зад тях ще бъде и общественото мнение, доколкото могат да го манипулират. Ламаринените кукли, в крайна сметка, ще те сринат.
Можех да чуя тежкото учестено дишане на единия от мъжете до мен.
— Можеш да преориентираш парите си в друг бизнес, но се съмнявам да бъдеш допусната до нечии други интереси. Единственото, което мога да направя за теб, е да ти дам адреса на института и да опиша някои от хората, които работят там. Другото оставям на теб.
— Лъжеш, нали? — жената се приближи прекалено близо до мен. Кожата й пламтеше, а под очите й видях да тъмнеят кръгове, които досега не бях забелязал. — Потиш ли се? — започна да се взира внимателно в кожата на лицето ми.
— Не — отговорих спокойно и така беше.
Сега се сетих на какво миришеше единият от мъжете — човешка пот в стари дрехи.