От своя авантюризъм.
Продължавах напред — към победата. Но дали?
Ще намеря ламаринения човек, ще получа хонорара в двоен размер и ще изляза оттук — завинаги.
Усещането за изпразване на съзнанието ми като че ли си бе заминало и постепенно започнах да усещам тежестта на многобройните съмнения, които се струпаха изведнъж и накацаха като лешояди на мърша.
Тя ме изпрати с искрена усмивка.
5.
Възглавницата бе леко парфюмирана или в стаята имаше скрит ароматизатор, а това провокира полета на съзнанието ми в други измерения. Усещах как бързо се отдалечавам от реалността и не можех да се противопоставя — наистина имах нужда от почивка. Присъни ми се ефирен зелен простор, ширнал се далеч в безкрая. Бяха ми пораснали криле и летях над полята долу, в ниското. Виждах под себе си реки и пътеки. И някъде там — малки подвижни точки. Взрях погледа си и различих хора, пълзящи бавно, подобно разпилени черни мравчици. Не се движеха в една посока — по-скоро бягаха една от друга и завземаха все повече площ.
В този момент проговориха с човешки глас и въпреки че бяха твърде далеч от мен, можех да ги чуя.
— И к’во сега? — някой шепнеше в ухото ми. Пробуждах се, когато гласът му се промъкна като крадец в чужд дом.
Извърнах глава дотолкова, че да видя нечия сянка над мен.
— Жорж?
Той се бе надвесил над главата ми толкова близо, че усетих горчив дъх на кафе, лъхащ от устата му.
— Докато спиш, другите действат — настоятелно продължи да шепти.
— Остави ме. Спи ми се! — изсъсках с намерението да го уплаша и се приготвих да се обърна на другата страна. Каквото и да имаше да казва, може да почака.
— Спи, спи! — продължи да досажда Жорж. — Ще съжаляваш. Не само себе си, а всички.
Това бе прекалено дори за спокоен и възпитан човек като мен.
— Абе, ей! — надигнах глава и се изправих на лакти. — Какви ги приказваш?
— Тези, матриканти, както ги наричат. Могат да вземат от теб, от мен или от другите. Съзнанието или там, каквото могат. Само погледни онези двете! Мислиш ли, че са достойни? — бърбореше Жорж.
Дотук бях с почивката си. Той нямаше никакво намерение да ме остави, така че по-добре бе да стана.
— Стига де! — повиших тон, разтърквайки очи. — Чакай да се разсъня, че нещо не схващам. — Избутах го, за да стана от леглото.
Погледнах часовника на стената — показваше седем и десет. Твърде рано, за да мога да мисля каквото и да е, камо ли да се напрягам с вълненията на Жорж. Те просто не ме засягаха и този път ще трябва да изясним това.
— Ти ли бе? Ти ли не схващаш? Схващаш и още как! И ти си един! — отстъпи крачка назад. — Прави каквото искаш, обаче аз няма да оставя нещата така! — приглади назад косата си и в погледа ми се наби видът на широката му ръка. Изглеждаше внушителна.
— Я по-спокойно! Направи кафе, пък после ще говорим.
Изправих се на крака, отхвърлих завивката на леглото върху чаршафа и започнах да я изпъвам по краищата. Не обичах да оставям разхвърляни неща след себе си.
Докато оправях нещата си, се опитах да си изградя някакъв план, с който да блокирам по-нататъшни подобни напъни на Жорж, но не успях. Трябваше да го изслушам, но не биваше да го насърчавам да продължи по същия начин.
Десетина минути по-късно бях готов за Жорж и неговите проблеми, така че отидох в кухнята и седнахме един срещу друг. Той се бе постарал да приготви закуска и с намръщено лице ми подаде димяща чаша ароматно кафе.
— Какво те вълнува? — подех веднага щом първите горчиви глътки кафе погъделичкаха вътрешностите ми. — Решението няма да го взима аз, нито ти. Друг ще прецени дали ще копират от нас. Дали това нещо ще им послужи изобщо — съвсем не е сигурно. Приеми нещата като една игра, от която можеш да извлечеш полза. Имам предвид хонорара…
— За каква полза ми говориш? — изригна Жорж. — К’ъв човек си? Те ти казват, че трябва да сме образец на поведение, а ти не виждаш онези двете? Събират се да говорят тайно. Щом вляза при тях — млъкват, сякаш съм „дяволът“, слязъл на земята.
— Чакай! — ядосах се на свой ред. — Обиждаш, без да си провокиран. Какво са ти казали? Обидиха ли те? Те са жени, могат да имат свои разговори, без да ни въвличат. Нормално. Могат анатомията да си обсъждат. Защо мислиш, че говорят за теб?
Той наклони главата си към мен и започна да шепне толкова тихо, че трябваше да напрегна слуха си.
— Подозирам, че се настройват срещу мен, а също така, че ще настроят и теб срещу мен — отдръпна се с видимо нежелание. Изглежда, беше се успокоил.