Да си призная, това не ме изненада. Никое действие и думи на Жорж не можеха да го направят. Мислех си, че вече го познавам достатъчно добре.
— А, това ли било — показах с пръст гърдите му, а той сведе поглед да види къде точно бе насочен. — Това искаш. Да бъдеш избран. За парите…
— К’ви пари бе, идиот? — подс́скочи толкова рязко, че столът шумно изпука, а масата се разклати изпод здравите му ръце. Изненадах се от способността му светкавично да променя настроението си. — Ти си ми ясен! Дошъл си заради пиара! Знам ви аз! Всичките ви знам, домогвате се до някоя трибуна, само да ви видят! Пуяци! Нали ми се влачите в телевизията всеки ден? Знам, че плащате, за да ви покажат! Да сте във фокус. Да не мислиш, че има нещо скрито? Всичко е театър — избълва. — Ти си измислен герой! — от устата му захвърчаха слюнки. — Теб съм те преценил, още преди да те срещна! Разбра ли? Ти си един от многото, опитали се да ме излъжат — тук едва си пое въздух. — Не че някои не са успявали, де. Това си ти!
— Свърши ли? — бях останал спокоен за времето на тирадата му. — Виждаш, че не падам на нивото ти! Ако нямаш друго да казваш, остави ме!
— Както искаш — изсумтя и отпусна юмруци. — Надявах се да разбереш к’во ти говоря, но ти не ме изненада — опита се да ме уязви и отново не успя. — Предвидим си, а освен всичко друго виждам, че харесваш Лила — изкриви устните си в грозна усмивка. — Т’ва не е ли вярно?
Загледах се в най-горното копче на ризата му. Бе прокъсано и висеше на тънък бял конец. Дори от най-малкото усилие на тялото на мъжа можеше да падне. Просто така — както от тежкото дишане в момента и движението на гърдите му да се скъса този конец и да се изтъркаля нейде на скрито място, а той дори да не разбере, че го е изгубил. Така му се пада!
— Помолих те да ме оставиш на спокойствие — отвърнах отегчено все още вторачен в ризата на гърдите му. — Не си пъхай носа в чуждите работи! Може да сбъркаш фатално!
— Ти май ме заплашваш, така ли? — тук Жорж прегракна и когато го погледнах, видях жълтото на очите му. Отново бе стиснал здравите си юмруци и чух припукването на кокалчетата. След време със сигурност щеше да страда от болки в ставите, ако все още не е започнал този процес. В този си вид наистина изглеждаше страшен.
„Ако сега се наложи да се бия с него — ще се постарая да го ударя по носа, за да разбера ще пусне ли кръв. Ако да — значи Жорж е човек, а не експерименталното хуманоидно нещо.“ Стори ми се добра идея, но някак не исках това да се случи. Той със сигурност бе по-силен от мен и можех само да се надявам на някого от охраната да се намеси, колкото се може по-бързо.
— Не — казах неуверено, с надежда да не забележи това. — В никакъв случай не те заплашвам. Съветвам те. — Взех чашата си и видях, че ръката ми трепери. — Да знаеш всичко не е страшно, страшно е да си го мислиш.
Станах от масата и отидох в градината да си допия кафето на спокойствие. Разговорът ми с Жорж бе приключил.
Той не ме последва и това бе добре и за двама ни. На моменти все пак можеше да мисли разумно.
Беше ми ясно — Жорж е подписал допълнителната клауза и сега усилено търси действащия образец в групата.
Аз изобщо не бях сигурен, че реално има такъв, но ако има, щях да го разкрия.
6.
Натиснах дръжката на вратата, а тя сякаш сама потъна надолу и крилото със замах удари стената. Опитах се да я задържа, но твърде късно, така че видях черния белег, който ръбът на вратата остави върху стената.
„Какво ми става?“ — запитах се ужасено. Очаквах да видя някого и губех търпение — това беше. Нервност! И това ни е вродено — не се учим на него.
Този, когото исках да срещна днес, наистина по това време бе в кухнята. Бяхме само двамата с Галя и въпреки това тя се направи, че не ме вижда.
— Добро утро! — думите ми увиснаха във въздуха. Дали Галя не страдаше от слухов дефицит? Не можеше да не е чула — погледна ме, когато поздравих.
— Добро утро, казах — направих нов опит. — И, Галя, ако не ме поздравяваш, това ще е последният път, когато аз го правя за теб!
— Добр’утро — насили думите тя и ми обърна гръб.
Не разбирах с какво заслужавам такова поведение. Поздравявам, държа се възпитано, а нея това сякаш я дразни. Защо? Няколко пъти опитвах разговори, търсейки теми от общ интерес, но такъв не намерих. Момичето не желаеше и умишлено ме държеше встрани, както и останалите двама, между впрочем. Засега не успявах да разбера истинската причина. Аз също не бях във възторг от компанията, която ми се падна, но я приех. Това бяха правилата на играта, съчинена от някой, когото не познавах до този момент.