Измъчена от болести, усещайки близката смърт, още тогава Матрьона нарекла: отделната стая, вдигната под общ покрив с голямата къща, след смъртта й да остане на Кира. А за самата къща нищо не казала. Трите и сестри се надяваха те да я вземат.
Така ми се откри тази вечер Матрьона докрай. И както става, съдържанието и смисълът на живота й, веднага щом ги съзрях ясно, получиха нов тласък. От Черусти пристигна Кира, засуети се старият Фадей: в Черусти, за да получат и задържат парцел земя, младите трябваше да построят нещо. За това беше съвсем подходяща Матрьонината стая. Друго и не можеха да направят, нямаше откъде да вземат дървен материал. И не толкова Кира, и не толкова мъжът й, колкото старият Фадей се запали да вземат на всяка цена тоя парцел в Черусти.
И ето той зачести, дойде веднъж, още веднъж, говореше наставнически на Матрьона и напираше да даде стаята още докато е жива. Сега вече не видях в него опрения на бастуна старец, който всеки миг можеше да рухне, ако го блъсне някой или му каже груба дума. Макар и прегърбен от болките в кръста, но все още строен, прехвърлил шестдесетте и все още с лъскава, младежки черна коса, той напираше разпалено.
Матрьона не спа две нощи. Не й беше леко да се реши. Не й се свидеше стаята, която стоеше празна, както не жалеше никога нито труда си, нито вещите си. Стаята и без туй беше завещана на Кира. Но се ужасяваше при мисълта, че ще събарят покрива, под който бе живяла четиридесет години. Дори мен, квартиранта, ме болеше, че ще почнат да разковават дъските, да къртят гредите на къщата. А за Матрьона това беше край на целия й живот.
Но онези, които настояваха, знаеха, че нейната къща може да се разбута и докато е жива.
И едно февруарско утро Фадей дойде със синовете и зетьовете си и заудряха с пет брадви, засвистяха и заскърцаха откъртените дъски. Очите на Фадей деловито блестяха. Не можеше да изправи съвсем гърба си, но пак се катереше пъргаво по мертеците, пъргаво сновеше и долу подвикваше на помощниците си. Тази къща като момче я беше вдигал с баща си, а стаята я бяха правили за него, най-големия син, та да живее в нея с невястата си. А сега той настървено я къртеше греда по греда, за да я откара от чуждия двор.
Отбелязаха с номера гредите на четирите стени и дъските на покрива, след това разглобиха стаята, а самата къща със скъсен пруст отделиха с временна стена от тънки дъски. В стената имаше пролуки и всичко показваше, че тия, дето са събаряли стаята, не са и помислили да укрепват трайно и не смята, че Матрьона дълго ще живее тук.
А докато мъжете рушаха, жените приготвяха за деня на заминаването домашна ракия: купешката щеше да им излезе много скъпо. Кира беше донесла от Московска област захар, Матрьона Василиевна носеше скришом през нощта захарта и бутилки на селянина, дето вареше ракията.
Гредите бяха вече изнесени пред портата и подредени, зетят-машинист замина за Черусти да докара трактора.
Но същия ден се вдигна виелица — „виевица“, както казваше Матрьона. Тя бесня и вилня две денонощия и затрупа пътя с огромни преспи. После, щом поотъпкаха пътя, щом мина по него някой и друг камион, изведнъж времето се стопли, за един ден отпусна, повлече се сива мъгла, забълбукаха ручейчета, които си пробиваха път през снега, и обутите в ботуши крака затъваха до кончовите.
Две седмици не се даде на трактора разглобената стая! Тези две седмици Матрьона ходеше като замаяна. Най-тежко й беше от това, че дойдоха трите й сестри и задружно я нарекоха глупачка, задето беше дала стаята, казаха, че не искат повече да я видят — и си отидоха.
По същото време куцата котка се запиля нанякъде и се загуби. То лошото не иде само. И това потисна Матрьона.
Най-сетне студът постегна разкаляния път. Настъпи слънчев ден и на хората им стана по-весело. Нещо хубаво се бе присънило на Матрьона тая нощ. Заранта, като разбра, че искам да снимам някого до старинен разбой (в две къщи още ги имаше, на тях тъчаха груби черги), тя се усмихна свенливо:
— Потрай, Игнатич, още някой и друг ден, като изпратя стаята, ще сглобя моя разбой, пазя го аз. Ще ме снемеш тогаз, обещавам ти.
Сигурно й се искаше да я снимат със старовремския разбой. Червеното студено слънце беше заляло със слаба розова светлина замръзналия прозорец на скъсения пруст и отблясъците озаряваха лицето на Матрьона. На хора, които винаги са с чиста съвест, лицата им всякога са хубави.
По здрач, когато се връщах от училище, видях, че пред нашата къща се суетят хора. Голямата нова шейна зад трактора беше вече натоварена с греди, но не се бяха хванали всичките, та семейството на стария Фадей и повиканите да помагат довършваха още една, саморъчно скована шейна. Всички работеха като луди, с онова ожесточение, което обзема хората, когато чакат голяма печалба или хубава почерпка. Навикваха се един друг, спореха.