— Но…
— Пияни ли заминаха?
— Пиха ли тук?
Дали бяха убили някого? Или не е бивало да пренасят стаята? Въпросите им бяха много настойчиви. Но едно беше ясно: за варене на ракия Матрьона можеше да иде в затвора.
Отстъпих към вратата на кухничката и я закрих от тях:
— Не, не съм забелязал такова нещо. Не видях.
(Аз наистина не виждах, а само чувах.)
И с престорено смутен жест посочих с ръка обстановката в къщата: спокойната светлина на настолната лампа над книгите и тетрадките, тълпата уплашени фикуси, суровия ми отшелнически одър. Никакви следи от гуляй.
Те вече сами с досада бяха разбрали, че никакъв гуляй тук не е имало. И тръгнаха към вратата, като си приказваха, че, значи, пиенето е било в друга къща, но много ще е добре, ако установят със сигурност, че е имало пиене. Изпратих ги и все питах какво е станало. А на двора единият измърмори:
— На парчета са станали всичките. Не можеш ги събра.
А друг добави:
— Това нищо не е. Ами бързият влак номер двайсет и едно за малко да изскочи от релсите, тогава каквото щеше да стане!
И те бързо си отидоха.
Зашеметен се върнах вкъщи. Кои те? Кои всичките? Ами Матрьона къде е?
Вдигнах завеската и влязох в кухничката. Блъсна ме смрад от домашна ракия. Това беше застинало полесражение — от струпани столчета и пейки, отърколени празни бутилки и една недопита, чаши, недоядена сельодка, лук и грубо нарязана сланина.
Всичко беше мъртво. И само хлебарките спокойно пълзяха по полесражението.
Казаха нещо за бързия влак номер двадесет и едно. В каква връзка?… Може би трябваше все пак да им покажа всичко това? Вече се колебаех. Но що за идиотско държане — да не обяснят нищо на човек, който хабер си няма?
И изведнъж изскърца вратникът. Излязох бързо в пруста:
— Матрьона Василиевна?
Външната врата се отвори. Като се олюляваше и кършеше ръце, влезе приятелката й Маша:
— Ох, Матрьона… Нашата Матрьона, Игнатич…
Сложих я да седне и тя през сълзи ми разказа:
На прелеза има баир, качването е стръмно. Бариера няма. Тракторът превалил с първата шейна, а стоманеното въже се скъсало и втората, дето я бяха правили сами, затънала и се строшила — Фадей не дал за втората шейна здрави дъски. Откарали малко напред първата и се върнали за втората, почнали да оправят въжето — трактористът и куцият син на Фадей. Засновала между трактора и шейната и Матрьона. Какво ли е могла пък тя да помогне на мъжете! Вечно се месеше в мъжките работи. Навремето един кон за малко не я отнесе по леда в езерото да я удави в някоя дупка. Защо ли й трябваше да ходи и тя на тоя проклет прелез! — даде им стаята, изпълни си дълга и толкоз… Машинистът все гледал да не налети откъм Черусти влакът, светлините му отдалеч щели да се видят, а то от другата страна, откъм нашата гара, идели два закачени локомотива — без светлини и заднишката. Защо без светлини — не се знае, а когато локомотивът върви заднишката, на машиниста му се пълнят очите с въглищен прах и не вижда добре. Налетели и смлели на кайма и тримата, дето били между трактора и шейната. Трактора изпомачкали, шейната направили на трески, релсите се огънали и двата локомотива се прекатурили.
— Че как не са чули локомотивите?
— Ами тракторът нали бил пуснат, много бучал.
— А труповете?
— Не пускат никого. Оградили са ги.
— За бързия влак нещо казаха… че уж бързият?…
— Че и бързият, дето минава в десет часа, профучал покрай нашата гара и наближавал прелеза. Но като се обърнали локомотивите, двамата машинисти оцелели, скочили и затичали назад, застанали на релсите и махат с ръце — успели да спрат влака… И племенника го ударила една греда. Крие се сега у Клавка, да не разберат, че и той е бил на прелеза. Да го не хванат за свидетел!… Незнайко на печката лежи, пък Зайко вързан върви… А Кириният мъж — ни драскотина. Искал да се обеси, от клупа го измъкнали. Заради мен, рекъл, леля загива и брат ми. Отишъл сам да се предаде. Той сега не е за затвора, за лудницата е. Ох, Матрьона, Матрьона, миличка?…
Няма я Матрьона. Мъртъв е скъп за мен човек. И в последния й ден я укорих за ватенката.
Изрисуваната червено-жълта жена от плаката с книгите радостно се усмихваше.
Леля Маша поседя още, поплака. Стана вече да си ходи, върви и изведнъж попита:
— Игнатич, нали помниш… една сива жилетка имаше Матрьона… Та беше рекла, като умре, мойта Таничка да я вземе, нали тъй беше?
И ме гледаше с надежда в полумрака — нима съм забравил?
Но аз помнех:
— Така беше.
— Та виж какво, ако речеш, да я взема сега, а? Че утре ще налетят роднините и няма да я видя.
И пак ме загледа с молба и с надежда — приятелката й от половин век, единствената в цялото село, която искрено обичаше Матрьона…