В неделя, като се върнахме от погребението, а то беше вече привечер, се събрахме на помен. Масите, наредени една до друга, заемаха и мястото, където сутринта беше стоял ковчегът. Най-напред застанаха всички край масата и един старец, мъж на една от зълвите, прочете „Отче наш“. После наляха на всички на дъното на паниците по малко медовина. За бог да прости я изсърбахме с лъжиците, без нищо. После ядохме нещо, пихме ракия и разговорите станаха по-оживени. Преди да пристъпим към житото, всички станаха и изпяха „Вечная памят“ (обясниха ми, че се пее непременно преди житото). После пак пиха. И се разприказваха още по-високо и вече съвсем не за Матрьона. Мъжът на зълва й се захвали:
— Забелязахте ли, хора православни, че днес опяваха бавничко? Защото отец Михаил ме забеляза. Знае, че го разбирам аз богослужението. Иначе — „со святими упокой“, повърти се край нозете на покойника и край.
Най-сетне вечерята свърши. Пак всички станаха. Изпяха „Достойно ест“. И отново, с трикратно повтаряне: вечная памят! Вечная памят! Но гласовете бяха дрезгави, не се сливаха, лицата бяха пияни и в тази „вечная памят“ вече никой не влагаше чувство.
После повечето гости си отидоха, останаха най-близките, извадиха цигари, запушиха, чуха се шеги, смях. Споменаха за безследно изчезналия мъж на Матрьона и съпругът на зълва й, като се удряше в гърдите, доказваше на мен и на обущаря, мъж на една от Матрьонините сестри:
— Умрял е Ефим, умрял е! Иначе можеше ли да се не върне? Бе, да знаех, че в родината ще ме обесят, пак щях да се върна!
Обущарят кимаше съгласен. Беше дезертьор и изобщо не беше напускал родината: цялата война се беше крил у майка си в мазето.
Високо върху печката седеше, останала да нощува, строгата мълчалива бабичка, най-старата между старите. Гледаше отгоре нямо, с укор неприлично оживената петдесет и шестдесетгодишна младеж.
И само нещастната храненица, израсла между тези стени, се беше свряла зад преградката и плачеше там.
Фадей не дойде да помене Матрьона — дали защото беше останал на помена на сина си? Но следващите дни на два пъти идва враждебно в тази къща да преговаря с Матрьонините сестри и с обущаря-дезертьор.
Караха се за къщата: на кого да остане — на сестрите или на храненицата. Работата вече беше стигнала до съд, но се спогодиха, защото съдът нямаше да даде къщата нито на едните, нито на другите, ами на селсъвета. Сделката стана. Козата взе едната сестра, къщата — обущарят и жена му, а на Фадей, за неговия дял, че той „тук всяка греда на ръцете си е люлял“ дадоха вече откаралата стая, отстъпиха му и навеса, дето държеха козата, и цялата вътрешна ограда между двора и зеленчуковата градина.
И пак, надвивайки немощта и болестта си, се оживи и се подмлади ненаситният старец. Пак събра оцелелите синове и зетьове, разглобиха навеса и оградата и той сам почна да прекарва гредите — дойде с шейна, откара, пак дойде, накрая му помагаше вече само неговият Антошка от осми „Г“, който за такива работи не беше мързелив.
Заковаха вратите и прозорците на Матрьонината къща до пролетта и аз се преместих наблизо, при една от зълвите й. Тази зълва после по различни поводи си спомняше едно друго за Матрьона и някак откъм нова страна осветли за мен умрялата.
— Ефим не я обичаше. Казваше: аз обичам да се нося културно, пък тя — как да е, селски се носи. Е, пък като не й трябва нищо — почна да пропива каквото му останеше. А еднъж ходихме с него в града, на печалба, и той си намери там една, не искаше да се връща при Матрьона.
За каквото да споменеше Матрьона — все я кореше: и нечистоплътна била, и покъщнина не събирала, и пестелива не била, едно прасе дори не държала, кой знае защо, не обичала да храни прасета, и глупава била, на чуждите хора работела без пари (и самият повод да си спомни за нея беше, че не намери кого да викне да изорат градината с ралото).
И дори за сърдечността и добродушието на Матрьона, които зълвата й признаваше, говореше с презрително съжаление.
И едва сега — от укорите на зълвата — изплува пред мен образът на Матрьона, такава, каквато не бях я разбрал, макар че живеех с нея пол един покрив.
Наистина — прасе има във всяка къща! А тя нямаше. Какво по-лесно от това — да отхраниш лакомо прасе, което не признава нищо друго на света, освен да яде! Да му вари три пъти на ден храна, да живее за него — и после да го заколи и да си има сланина!
А тя нямаше.
Не събираше покъщнина… Не се трепеше, за да купи вещи и после да ги пази повече от живота си.