— Пий, пий, като ти е душицата поревнала. Не си комай тукашен ти?
— Ами вие откъде сте!?
И аз научих, че наоколо не е само торфени находища, че отвъд железопътната линия им хълм, а_зад хълма — село и това село е Талново, което си е отколе тук, още от времената на господарката-„циганка“, когато наоколо е извисявала върхари стройна гора. А нататък се нижат село след село: Часлици, Овинци, Спудни, Шевертни, Шестимирово — кое от кое по-затънтени, все по-далеч от железопътната линия, все по-близо’ до езерата.
Успокоителен вятър ме лъхна от тези имена. Те ми обещаваха отколешна Рус.
И аз помолих новата си позната да ме заведе след пазара в Талново и да ми намери къща, където да остана на квартира.
Изглеждах изгоден квартирант: освен наема от училището обещаваха да дадат за през зимата един камион торф. По лицето на жената се изписа вече не умилна загриженост. Тя самата нямала място (те с мъжа й възпитавали престарялата й майка), затова ме поведе при едни свои роднини, после при други. Но и там не се намери отделна стая, беше тясно и шумно.
Така стигнахме до пресъхваща заприщена рекичка с мостче. По-мил кът не бях видял в цялото село; две-три върби, разкривена къщурка, а по водата плуваха патици, на брега излизаха гъсоци и се отърсваха.
— Пък да се отбием и у Матрьона — каза жената, вече изморена от мен. — Ама там не е уредно, запуснато е, че тя боледува.
Къщата на Матрьона беше съвсем наблизо, с четири прозорчета, едно до друго, на студената северна стена, с покрив от шинда, на два ката и с таванско прозорче, украсено с резба. Но шиндата гниеше, дървените стени бяха посивели от старост, също и портата, навремето много здрава, с изпопадали летви на навеса.
Вратичката беше залостена, но жената не почука, ами провря ръка и махна мандалото — просто изобретение срещу добитъка. В дворчето нямаше навес, но в тая къща много от постройките бяха под един покрив. От входната врата вътрешна стълба водеше към широк чардак с висок навес. Вляво няколко стъпала водеха към просторна стая, в която нямаше печка, а друга стълба — към долния етаж. Вдясно почваше къщата, с таван и мазе.
Строена беше отдавна, но солидно, за голямо семейство, а сега в нея живееше самотна шестдесетгодишна жена.
Когато влязох, тя лежеше върху руската печка до вратата, покрита с някакви тъмни дрипи, толкова скъпоценни в живота на отрудения човек.
В широката стая и особено в най-хубавата й част — при прозорците, върху столчета и пейки бяха наслагани саксии и сандъчета с фикуси. Те бяха запълнили самотата на стопанката като безмълвна, но жива тълпа. Бяха се разрасли на свобода, отнемайки оскъдната светлина на северната страна. На остатъка от светлина и зад оджака кръглото лице на стопанката ми се видя жълто и болнаво. И по мътните й очи личеше, че болестта я е съсипала.
Докато говореше с мен, тя си лежеше върху печката, ничком, без възглавница, с лице към вратата, а аз стоях долу. Не се зарадва, че ще има квартирант, оплакваше се от невярната болка, която в момента я поотпускала: болестта я поваля не всеки месец, но повали ли я — държи ме и по два, и по три дена, та не ще мога ни да се вдигна, ни да ви ошетам. А за къщата не ми се свиди, живейте се.
Заизрежда други стопанки, при които ще ми е по-спокойно и по-сгодно, и ме пращаше да ги обиколя. Но аз вече виждах, че моят жребий беше да се настаня в тази сумрачна стая с мътно огледало, в което не можеш да се огледаш, с два ярки евтини плаката за разпространение на книгата и за реколтата, окачени на стената за украшение.
И макар че Матрьона Василиевна ме накара да поскитам още из селото, макар че като дойдох за втори път, пак дълго не скланяше:
— Ми кат не съм кадърна ни да ошетам, ни да сготвя, как ще ти угаждам? — но вече ме посрещна на крака и в очите й дори сякаш се пробуди задоволство от туй, че съм се върнал.
Спогодихме се за наема и за торфа, който ще ми докара училището.
Едва по-късно научих, че вече от дълги години Матрьона Василиевна не припечелва отникъде ни рубла. Пенсия не й даваха. Роднините почти не й помагаха. А в колхоза работеше не за пари, а за чертички. За чертички, с които отбелязваха трудодните й в омазнена книжка.
Така се настаних у Матрьона Василиевна. Не разделихме стаята. Нейният креват беше в ъгъла при вратата, до печката, аз пък сложих походното си легло до единия прозорец, поотдръпнах от светлината любимите Матрьонини фикуси и поставих масичка до другия. Електричество в селото имаше — още през двадесетте години го прокарали от Шатура. Тогава вестниците пишеха за „лампичката на Илич“, а селяците пулеха очи и казваха: „Цар Огън!“