— И вила си донеси! — нареждаше й председателшата и си отиваше, шумолейки с коравата си пола.
— Виж ти! — мърмореше Матрьона подире й. — И вила си донеси! В колхоза ни лопати има, ни вили. Пък аз без мъж живея, мен кой ще ми направи нова вила?…
И разсъждаваше после цяла вечер:
— Бе то иска ли дума, Игнатич! Трябва, разбира се, да помогне човек — ако не наторят, каква ще им е родитбата? Ама и работата им пет за четири: застанат женорята, подпрат се на лопатите и чакат кога ще свирне от фабриката дванайсе. Че като се разбъбрят, че като заброят кой излязъл на работа, кой не. Пък аз тъй разбирам — като работиш, едно да се чува: ох, о-ле-ле, че то обед станало, че то вече мръкнало.
На сутринта отиваше с вилата си.
Не само колхозът, но и разни далечни роднини или просто съседки идваха от вечерта при Матрьона и казваха:
— Утре, Матрьона, ще додеш да ми помогнеш. Да извадим картофите, колкото са останали.
И Матрьона не можеше да откаже. Зарязваше своята работа, отиваше да помогне на съседката, а като се върнеше, разказваше без сянка на завист:
— Оле, Игнатич, какви едри картофи има. Драго ми беше да ги вадя, не ми се тръгваше от нивата, бога ми!
Не минаваше без Матрьона и нито една оран на градините. Талновските жени бяха установили съвсем точно, че да прекопаеш градината си сам с лопата, е по-трудно и повече време иска, отколкото да се впрегнат шест жени в ралото и да изорат шест градини. Та и за това викаха Матрьона на помощ.
— Е, платихте ли й? — случваше ми се да попитам след това.
— Тя пари не взима. Насила трябва да й ги напъхаш. Още повече грижи се струпваха върху Матрьона, когато дойдеше неин ред да нахрани козарите: единият глухоням здравеняк, другият — момчурляк с неизменна наплюнчена цигара в зъбите. Хранеше ги веднъж в месец и половина, но това я вкарваше в големи разноски. Матрьона отиваше в селкоопа, купуваше консерви риба, харчеше пари и за захар и масло, които тя самата не вкусваше. Оказа се, че жените се надпреварвали коя по-добре да нахрани козарите.
— Бой се от шивача и от козаря — обясняваше ми тя. — Из цяло село ще те разнесат, ако не им угодиш.
И върху този живот, изпълнен с грижи, връхлиташе от време на време тежката й болест, Матрьона лягаше и денонощие-две лежеше като труп. Не се оплакваше, не стенеше, но и почти не помръдваше. В такива дни Маша, близка приятелка на Матрьона още от младите години, идваше да нагледа козата и да запали печката. А Матрьона не пиеше, не ядеше и не искаше нищо. Да се викне вкъщи лекар от амбулаторията в селището, беше за Талново чудо невиждано, пък и неприлично пред съседите — виж я ти госпожата, ще рекат. Викахме веднъж лекарката, тя пристигна много ядосана, каза на Матрьона, като й поолекне, да дойде в амбулаторията. Матрьона отиде пряко воля, направиха анализи, пратиха ги в районната болница и повече не се обадиха. Виновна си беше, разбира се, и Матрьона.
Работата я връщаше към живота. Скоро Матрьона почваше да става, отначало се движеше бавно, после по-чевръсто.
— Не си ме виждал ти мен преди, Игнатич — оправдаваше се тя. — Чувал не ми се опираше, осемдесет кила за нищо ги имах. Свекърът ми викаше: „Матрьона, ще си прекършиш кръста!“ Като товарехме греди, не ставаше нужда деверът да ми помага да кача моя край на колесарката. Кон имахме, военен, Волчок се казваше, здравеняк…
— Защо военен?
— Нашия го взеха на фронта, вместо него ни дадоха друг — ранен. Пък той се случи един щур. Веднъж се уплаши и понесе шейната към езерото, мъжете се разбягаха, пък аз го хванах за юздата и го спрях. С много овес беше зобен тоя кон. Нашите селяни обичаха да си хранят конете. Които коне са зобени с овес, товар не им се опира.
Но Матрьона съвсем не беше безстрашна. Боеше се от пожар, от святканица, а най-вече, кой знае защо, от влак.
— Като тръгна за Черусти, че като изпълзи откъм Нечаевка оня ми ти влак, като опули ония очища, релсите бучат, а мен треска ме тресе, коленете ми се разтреперват. Бога ми! — сама се чудеше и свиваше рамене Матрьона.
— Дали не е затуй, че билети не дават, Матрьона Василиевна?
— През прозорчето ли? Само първа класа ти пъхат. А влакът — а-а да тръгне! Хукнем като щури: бе, хора, разберете, бива ли така! За мъжете — лесно — изкатерят се по стълбичките на покрива. А ние намерихме една врата незаключена и се натъпкахме ей тъй на, без билети — а вагоните все втора класа, един след друг и сичките празни — ако щеш, се изтегни на някоя пейка. А защо не даваха билети, пустите му търтеи — не се знай…
Все пак тая зима животът на Матрьона се подреди като никога. Почнаха най-сетне да й плащат към осемдесет рубли пенсия. Сто и нещо получаваше от училището и от мен.