Известие за смъртта му също не получила. Съселяните му от неговата рота казваха, че или е бил пленен, или е загинал, но тялото му не са намерили. Осем години бяха минали от войната и Матрьона също бе решила, че не е жив. Пък и да беше сега жив — щеше да е женен някъде в Бразилия или в Австралия. И село Талново, и руският език са почнали да се изтриват от паметта му…
Веднъж, като се върнах от училище, заварих вкъщи гост. Висок чернокос старец, сложил калпак на колене, седеше на стола, който Матрьона му беше сложила в средата на стаята, до „холандката“. Цялото му лице беше обрасло с гъсти черни власи, почти без бял косъм: с черната широка брада се сливаха гъсти черни мустаци и устата едва се виждаше; и неподстриганите черни бакенбарди, между които едва се подаваха ушите, се смесваха с черните кичури, увиснали към тила; и широки черни вежди като мостове бяха прехвърлени една срещу друга. Само челото се издигаше като плешив купол към широкото плешиво теме. В целия облик на стареца прозираха, както ми се стори, мъдрост и достойнство. Той седеше спокойно, скръстил ръце върху бастуна, а бастуна беше опрял отвесно о пода — седеше в поза на търпеливо очакване и, изглежда, малко разговаряше с Матрьона, която шеташе зад преградката.
Когато влязох, той обърна плавно към мен величавата си глава и внезапно каза:
— Ваша милост!… Виждам ви зле. Синът ми учи при вас. Григориев Антошка…
Можеше да не продължава… При цялото ми желание да помогна на този почтен старец, предварително знаех и отхвърлях всички безполезни неща, които щеше да каже сега. Григориев Антошка беше пълничко румено момче от 8-ми „Г“, което приличаше на охранен котарак. На училище идваше, сякаш да си почине, седеше на чина и се усмихваше мързеливо. Да си учи уроците вкъщи, и дума не можеше да става. Но най-важното беше, че в съревнованието за висок успех, с което се славеха училищата от нашия район, от нашата и съседните области, всяка година го пускаха да мине и той ясно беше разбрал, че колкото и да му се заканват учителите, все едно, в края на годината ще мине и затова не е необходимо да учи. Той просто ни се надсмиваше. Беше в осми клас, а не знаеше дробите и не различаваше видовете триъгълници. Първите два срока го бях притиснал здравата с двойките си, същото го очакваше и третия срок.
Но как можех да кажа сега на този полусляп старец, дошъл да превива гръб пред мен, и който можеше да бъде не баща на Антошка, ами дядо, че година след година училището го е мамило, а аз не мога да продължа да го мамя, иначе ще разложа класа, ще се превърна в дрипа и ще трябва да плюя на целия си труд и на званието си?
И аз търпеливо му обяснявах, че синът му е много изостанал, че той и в училището, и вкъщи лъже, че трябва по-честичко да проверяват бележника му и здравата да се заловим с него и от двете страни.
— Че накъде по-строго да го държа, ваша милост — уверяваше ме гостът. — Бия го сега всяка седмица. А ръката ми е тежка.
В разговора си спомних, че веднъж и Матрьона, кой знае защо, беше ходатайствувала за Антошка Григориев, но не я попитах какъв роднина й се пада и тогава също й отказах. Матрьона и сега застана на вратата на кухничката като безмълвна просителка. А когато Фадей Миронович си отиде, след като каза, че ще наминава пак, я попитах:
— Не разбрах, Матрьона Василиевна, какъв ви е тоя Антошка?
— На девера ми син — отвърна Матрьона суховато и отиде да дои козата.
Като помислих, разбрах, че тоя черен упорит старец е роден брат на нейния безследно изчезнал мъж.
Дългата вечер мина — Матрьона не подкачи втори път разговора. Чак късно вечерта, когато бях забравил вече за стареца и работех в тишината на къщата при шумоленето на хлебарките и тиктакането на часовника, Матрьона изведнъж се обади от тъмното си кьошенце:
— Аз, Игнатич, навремето за малко не се омъжих за него.
Бях забравил, че Матрьона е тук, не я чувах — но толкова развълнувано го каза от тъмното, като че ли старецът и сега още я искаше за жена.
Навярно цялата вечер Матрьона бе мислила само за това.
Тя се надигна от мизерната си парцалива постеля и бавно се заприближава към мен, като че ли вървеше подир думите си. Облегнах се на стола и за пръв път съвсем другояче видях Матрьона.
В нашата просторна стая, изпълнена с цяла гора фикуси, голямата лампа не гореше. Светлината от настолната лампа падаше само върху моите тетрадки и за очите, които се откъсваха от светлината, цялата стая бе сякаш потънала в розов полумрак. В него се очертаваше Матрьона. И бузите й ми се сториха не жълти както винаги, а също порозовели.