— Пръв прати за мен сватове… преди Ефим… По-голям от него беше… Аз бях на деветнайсет, Фадей — на двайсет и три… В тая къща живееха тогава. Тяхна беше. От баща им строена.
Неволно се озърнах. Тази стара, сива, изгниваща вече къща, изпод избелялата зелена обвивка на тапетите, под които тичаха мишки, изведнъж се изправи пред мен млада, с още непотъмнели, рендосани греди и весел смолист дъх.
— И вие го…? И какво стана?…
— Онуй лято… ходехме с него в горичката да поседим — прошепна тя. — Горичка имаше, дето са сега яхърите, изсякоха я… За малко да се омъжа за него, Игнатич. Германската война почна. Фадей го взеха войник.
Тя отрони това — и пред очите ми припламна синият, бял и жълт юли на четиринадесета година: все още мирното небе, плуващите облаци и хората, трескаво забързани да приберат узрялата жетва. Представих си ги един до друг: левентът с перчем като гарваново крило и с коса на рамо; нея, румена, прегърнала сноп. И — песента, песента, литнала под небето, каквато сега, при машините, не можеш изпя.
— Отиде на война и се затри… Три години се закротих, чаках. И ни вест, ни кост…
Забрадено със старческа избеляла кърпа, в косите меки отблясъци от лампата ме гледаше кръглото лице на Матрьона — сякаш освободено от бръчките, от небрежния делничен израз — уплашено, моминско, изправено пред страшен избор.
Да. Да… Разбирам… Окапвали листата, падал сняг — после се топял. Пак орали, сели, пак жънали. И пак окапвали листата, и пак падал сняг. И една революция, и втора революция. И целият свят се преобърнал.
— Майка им умря и прати за мен сватове Ефим: в нашата къща искаше да дойдеш, рече, в нашата ела. Ефим беше година по-млад от мен. По нас казват: умната се жени подир Покров, глупавата — подир Петровден. Нямаше кой да им работи. Омъжих се… На Петровден се венчахме, а по Никулден се върна… Фадей… от унгарски плен.
Матрьона затвори очи.
Аз мълчах.
Тя се обърна към вратата, като към жива:
— Застана на прага. Аз като извиках! Идеше ми да му се хвърля в краката!… Ама не бива… Е, рече, да не беше родният ми брат — и двамата щях да ви посека!
Потреперих. От нейната възбуда или страх живо си представих как той стои там, черен, на тъмния праг и замахва с брадвата към Матрьона.
Но тя се успокои, облегна се на гърба на стола пред себе си и заразказва напевно:
— Ох, леле, бедната ми главица! Колко моми имаше в селото — не се ожени. Рече ми: имението ти ще търся, друга Матрьона. И си доведе наистина от Липовка Матрьона, вдигнаха си нова къща, дето и сега живеят, ти всеки ден минаваш край тях, като отиваш на училище.
Виж ти какво било! Сега се сетих, че неведнъж съм виждал онази, втората Матрьона. Не я обичах: всеки път идваше при моята Матрьона да се оплаква, че мъжът й я биел, че бил скъперник мъжът й, че й вадел душата, плачеше тук дълго и гласът й винаги беше плачлив.
Излизаше, че нямало за какво да съжалява моята Матрьона — Фадей биел своята Матрьона от край време, че и до ден-днешен тормозел цялата къща.
— Пък моят ни веднъж не ме е бил — разказваше тя за Ефим. — Виж, на селяните налиташе с юмруци, а мен не ме е пипвал… Е, случи се веднъж — скарах се със зълвата и той строши една лъжица о челото ми. Скочих аз от софрата: „Да се задавите макар, да се задавите, търтеи?“ И избягах в гората. Втори път не посегна.
Но и Фадей като че ли нямаше за какво да съжалява: родила му втората Матрьона също шест деца (между тях и моят Антошка, най-малкият, изтърсакът) — и останали живи всичките, а на Матрьона и Ефим децата не се задържали: не доживявали и три месеца и без да боледуват, умирали едно след друго.
— Едната дъщеря, Елена, щом се роди, я окъпахме жива и тя веднага умря. Та мъртва вече не стана нужда да я къпем… На Петровден ми беше сватбата, на Петровден погребах и шестото дете, Александър.
И цялото село решило, че Матрьона е урочасана.
— Уроки има в мен! — кимаше убедено Матрьона и сега. — Водиха ме при една бивша калугерка да ме цери, тя ме караше да кашлям — чакаше уроките да изскочат от мен като жаба. Ама не изскочиха.
И годините минавали, както течала водата… През четиридесет и първа не взели Фадей войник заради слепотата му, но взели Ефим. И както по-големият брат през първата война, така през втората безследно изчезнал по-малкият. Но той изобщо не се върнал. Гниела и овехтявала някога шумната, а сега пуста къща — и стареела в нея несретната Матрьона.
И помолила тя втората, наплашената Матрьона, да й даде късче от утробата си (или кръв от кръвта на Фадей?) — най-малкото им момиченце Кира.
Десет години я гледала тук като родна дъщеря, вместо своите, умрелите. И малко преди да дойда, я омъжила за млад машинист от Черусти. Само те й помагаха сега по мъничко: кога захарница пратят, кога сланинка — като колят прасетата.