— Не мога да те прочета — промърморих.
— По-сигурно е да се каже през зъби — отвърна тя по същия начин.
— Какви са тези?
— Перми — вид от някаква планета без слънце. Не е ли странно? Планета, която се скита между системите. И те са психо, но от ниска категория, макар да са доста хитри и изобретателни. Напъхаха се във войната между скаповете и галагите, без някой да ги е викал…
— Не, не! — възкликнах без да повдигам глас. Един шептящ вик е равен на мисъл в подводна пещера. Бяхме по средата на пътя си да заемем която и да е страна, поради което ме нападнаха лоши мисли. — Можеш да бъдеш и по-обвързана с мен.
— Няма да ти хареса.
— Тогава нека да ти го кажа по-ясно: Грийн ме вербува за пари. Уговорихме се за десет хиляди на глава, а аз по изключение включих в условието и твоето присъствие.
— Много любезно от твоя страна! — погледна ме Рита така, както се наблюдава някой последен тъпак. — Това показва, че нищо не си разбрал. Твоята длъжност е да реализираш предпоследната топка. Трябва да бъдеш на точното място в точното време и да я удариш под необходимия точен ъгъл, а с това мисията ти ще бъде изпълнена. След този момент никой няма да се интересува от твоята траектория.
— Плъхове! — възкликнах безсрамно. Но кантората вече се беше изпразнила. Докато говорехме, някаква магическа служба се бе погрижила да елиминира всякаква следа от човешки и извънземни психо-наемници, които инфектираха това място. Рита ме изгледа внимателно.
— Разбра ли какво ти казах? Няма да стигнеш до края на пътя.
— Да, разбрах. Но въпросът е друг. Защо не съм в състояние да прочета съзнанието ти? Излъгах ги, след като скрих истинската природа на моя талант: За него не съществува блокаж на проникване.
— Защото съм нещо друго — отвърна Рита.
— Друго ли? За какво говориш? Колко неща биха могли да съществуват, за които да не зная?
За да даде пълен отговор, Рита показа своя истински външен вид. Вече не бе момиче, а нещо като голямо сплеснато лале, чиито цветни листенца бях срязани по диагонал като железни панели. Наблюдавах като хипнотизиран как по полираната им повърхност преминаваше бавна пулсация, която се вливаше в едно лакомо, нарастващо уширение. След като странното цвете се разтвори, във вътрешността му се показаха сложни микроскопични системи и изкуствени органи, изработени с невъобразимо качество и прецизност. Почувствах, че сякаш падам от голяма височина. Тичинките му бяха антени — приемници на сигнали, излъчени от по-висша същност, родена на планета, която обикаляше около звезда, която не беше слънце и в момента висеше на около десет хиляди километра от Земята, за да шпионира нашите действия. Рита-цветето получаваше трилиони терабайтове за наносекунда. Тази компресирана информация обясняваше произхода, естеството и края на вселената и за нейното декодиране бяха нужни еони, но същността ни съчувстваше, поради което кондензираше и резюмираше съдържанието й. Тя казваше, че вселената няма цел и е продукт на случайност, който е цикличен. Измеренията на вселената се завързват и сплитат, като допълват формирането на следваща непрекъснатост, в която начало и край, отвътре и отвън, минало, настояще и бъдеще са лишени от смисъл. И това ли бе всичко? Имаше и още нещо. Съществата, които я обитават са неправилно формирани от пространството и времето, създадени по случайност и без никакъв смисъл. Войната ли? Тази война е безполезна, както и която и да е друга, като всички колективни или индивидуални действия на същества, които инфектират вселената. Скапаве, хора, галаки и перми. Действията, страстите, животът и смъртта на трилиони видове нямат значение за вселената. И ако искат Господ, Той им остава като последна инстанция. След това същността млъкна. Не се нуждаеше от време, но ни съчувстваше и затова направи пауза, за да изпълни следващата фаза.
Тичинките се трансформираха в щипци. Действайки бързо и ефикасно, те ме принудиха да остана неподвижен до цветната корона, която постепенно започна да се затваря около мен. Една от тичинките претърпя друга трансформация — превърна се в скалпел. Щипките ме поставиха в неподвижно положение и скалпелът се плъзна напреки на вътрешностите ми, очертавайки перфектна линия, която обиколи пояса ми, премина през гърба, събра се върху пъпа ми и накрая се срещна със себе си. Четири тичинки, които се превърнаха в челюсти, хванаха моите крайници, а две други обхванаха шията ми. След това започнаха да ме теглят в противоположни посоки и разделиха тялото ми на две, отделяйки горната от долната му част. Една тороидна форма със свирепа женска изява, която бе покрита с червени петна, видя светлината за първи път. Беше кок-ди. Висшата същност ми подари това познание. Бе невероятно! Бях подслонил във вътрешността си един кок-ди, който ръководеше действията ми и ме манипулираше. Сега, разрязан на две от скалпела на висшата същност, макар и да не бях изолиран от възприятието на контекста, присъствах на втората фаза на процеса. Тичинките мутираха още веднъж, превръщайки се в инструменти, способни да се справят с морфологията на един кок-ди. Съединителни скоби, длета, чукове, клинове и секачи. Между другото вече знаех какво следва. Кой беше лукавият оператор, който се криеше в дълбочините на кок-ди? Дали случайно не бе също висша същност? Не можех да си позволя да мисля глупости. Във вътрешността на кок-ди се намираше една набръчкана черна перла, по-скоро нахут, който бе способен да поглъща околната светлина. И той се наричаше Фребер.