— Не е последният — подшушна Рита. Рита ли? Бяхме възстановили трайната реалност. Режещите тичинки на висшата същност и събраните листа на лалето бяха изчезнали. Но не и Фребер.
— Тук съм, във вътрешността на Фебер — каза една остра мисъл, фокусирана като лазер към центъра на сливицата ми. — Аз съм единственият, неразделимият.
— Това ще свърши ли някога? — попитах Рита.
Наблюдавах я. Ние седяхме на две табуретки-близнаци и ръцете ни бяха вплетени като криле на влюбени.
— Част от войната е — отвърна тя загадъчно. — В началото на битката даде ли си сметка, че се заехме с алтернативни реалности, които са чужди на нашия опит? Внимавай!
Бях неподготвен, когато почувствах, че някаква вълна ме разтърсва и ме влачи. Преплъзването можеше да се измери само в комбинирани единици, така че цялата пространствено-времева постоянност беше засегната. Разбирах аналогията на куклите: едната се намира във вътрешността на другата и така нататък, докато не се изчерпа безкрайността. Независимо от това, последната кукла би трябвало да бъде неделима. Последна и почти теоретична, люшкаща се на границата между съществуващото и несъществуващото. Настоящето е точка, способна да съдържа миналото. Бъдещето ще бъде това, което не съществува в настоящето мигновение. И при все това е способно да включи настоящето като колеблива точка или квант вечност. Трябва да го кажа на Рита: познанието е сила, която трае по-малко от скок на частица в друг план на реалността, но този, който разполага с него постига победа.
— Не — каза Рита. — Задушно е.
— Задушно ли?
Зданието беше останало празно; угасените светлини и спрелите машини изглеждаха като почти нереална конфигурация. Какво би могло да ми изглежда нереално от висините на моя разказ?
— Задушно е — повтори Рита до мен. — Партията е отложена.
— Партията ли? И толкова се напрягах, за да постигна някакви си отложени партии ли?
Към мен се доближаваше нисък мъж с малки, треперещи ръце. Той се спря и помълча сковано около минута, сякаш не знаеше наизуст какъв е следващият ред на някакъв сценарий. Аз от своя страна, никога не си позволявам да говоря глупости в три и половина часа на разсъмване.
— Странно е — проговори дребосъкът накрая. — Сънувах заедно с вас.
— Не ме дразнете — възразих и запалих цигара.
— Зная, че това изморява — настоя човечецът и отново потъна в мрачно мълчание.
— Правя го за пари — улавях в този момент мислите на жена, която се бе облакътила на балкон от следващата сграда и изглеждаше обещаваща. Единствено трябваше да се отърва от мъжа. — Но тъй като вече имам много, не вярвам войната да си струва труда.
Преди мъжът да открие, че си бях мръднал ръцете, едната вече му притискаше врата, а с другата стисках глезена му. Дръпнах. Разделих го наполовина. Копието на същия мъж, само че по-малък по размер, изскочи от вътрешността на кухината и продължи да настоява, възобновявайки старата си песен.
— Мога да ви финансирам, ще ви осигуря каквото и да поискате — каза мъжът. — Парите нямат значение за мен, мога да изразходя каквато и да е сума. Ако материалът е с добро качество, те ще платят всякаква поискана.
Повтарям операцията два пъти, три, накрая стигам до хиляден път. Последните мъжленца са малки като мравки. Скелетите им сякаш са изградени от някаква призрачна тъкан. Рита се смее и ми протяга две филателни пинсети. Разделям с голямо внимание още един от тях. Би могъл да се държи като ангел, но не го прави. Упорито повтаря речта си, която е оскърбителна за слуха ми. Изглежда, че в някоя част на вселената се води безцелна война, но не съм сигурен дали ми казва точно това. Рита продължава да се смее и без да успея да предотвратя действието й, размазва последният неделим мъж с тока на ботуша си.