Лорънс Дърел
Маунтолив
Александрийски квартет #3
На Клод
το σνομα τoν ἆγᾰθόν διαμος
Ако след подобни помисли разумът се върне, вредата не е голяма, това са просто слабости на ума; знайно е, че те не причиняват зло никому; ала за нещастие човек стига по-далече. Какво би станало, казва си той, ако този план се осъществи, след като само мисълта за него е толкова вълнуваща и причинява такъв силен трепет? Ужасният блян оживява и самото му съществуване се превръща в престъпление.
Романът трябва да разказва.
Всички герои и събития, описани в тази книга (продължение на „Жюстин“ и „Балтазар“ и трети том на Квартета), са изцяло измислени. Използвал съм писателското си право, позволявайки си няколко необходими волности със съвременната история на Близкия изток, както и с личния състав на дипломатическите служби.
I
Като изключително обещаващ начинаещ дипломат, докато очакваше своето първо назначение, той беше изпратен в Египет за една година, за да усъвършенства арабския си, и там беше прикрепен към Върховния комисариат, където задълженията му бяха по-скоро писарски, но въпреки това вече се държеше като млад секретар на легацията, напълно наясно с отговорностите на бъдещата си служба. За разлика от друг път обаче, точно днес му беше трудно да бъде сдържан, тъй като страшно се беше запалил по риболова.
Сякаш напълно беше забравил някогашните си добре изгладени спортни панталони за тенис, колежанския блейзър, както и факта, че плискащите се вълни проникваха през дъските на лодката и оставяха тъмни петна по върховете на платнените му обувки. В Египет човек като че непрекъснато се запленяваше от различни неща. Благославяше късмета си, че макар и съвсем непреднамерено, се беше сдобил с препоръчително писмо, което му отвори вратите към имението на Хоснани с неговата разпръсната, безразборно построена къща край свързани помежду си езера и диги недалеч от Александрия. Да.
Плоскодънната лодка, в която се намираше в момента, се носеше леко, тласък подир тласък, по мътната вода, но ето че бавно зави на изток, за да заеме мястото си в големия полукръг от каици, който постепенно щеше да се затвори около целта, маркирана от острите като бодил черни тръстикови прътове на мрежите. И докато обграждаха мястото, замах след замах, над тях се спускаше египетската нощ — отведнъж всичко наоколо се смали и заприлича на барелеф върху златистовиолетова основа. На земята пък предметите се сгъстиха като плътно извезан гоблен, и облени от теменуженото вечерно сияние, ту тук, ту там потрепваха неспокойно като воден мираж на фона на издигащите се изпарения, а хоризонтът ту се разтваряше, ту се свиваше и човек започваше да си мисли, че светът стои отразен в сапунен мехур, който потреперва, преди да се пукне. Над водата гласовете също проехтяваха ту гръмогласно, ту тихо, но отчетливо. Собствената му кашлица прелетя над езерото като размахани отведнъж пърхащи криле. Свечеряваше се, а беше все още горещо; ризата лепнеше по гърба му. Пипалата на мрака, които се протягаха към тях, сварваха само да очертаят силуетите на обрамчените с тръстика островчета, накацали по водата като щръкнали игленици, като ноктести лапи, като туфи трева.
Бавно, с темпото на мудна молитва или мечтателно съзерцание, голямата дъга от лодки се оформяше и затваряше в кръг, но тъй като земята и водата се втечняваха със същия ритъм, това продължаваше да подхранва у него илюзията, че се носят по небето, а не по наносните води на Мареотис. И някъде в далечината чуваше подкрякването на гъски, а ето че на едно място вода и небе се разделиха, когато ято птици излетяха и проточиха след себе си нестройна диря към устието на реката като хидроплани, надаващи диви крясъци. Маунтолив въздъхна и се загледа в кафявата вода, подпрял с длан брадичката си. Не беше свикнал да се чувства толкова щастлив. Младостта е възраст на отчаянието.
Зад себе си дочуваше малкия брат Наруз със заешката устна, който сумтеше при всяко оттласкване с пръта, докато поклащането на лодката отекваше в слабините му. Калта, гъста като меласа, капеше обратно във водата с лениво „пльок-пльок“, а прътът я засмукваше лъстиво. Истинска прелест, но вече всичко потъваше в нощта. За негова най-голяма изненада миризмите на гниене от устието му харесаха. Поривите на вятъра откъм морето — някъде в далечината — се завихряха край тях от време на време и освежаваха ума. Песента на рояци насекоми жужеше като сребърен дъжд в окото на залязващото слънце. Паяжината на променящите се цветове възпламени ума му. Заслушан в собствения си незабързан пулс, той се обади: