— Дори ги кърмеше, когато млякото ми спря — обясни Лейла.
Наруз се изсмя дрезгаво.
— Беше и нашият „дъвкач“ — добави той, като се обърна към Маунтолив. — Знаеш ли какво означава това? — В Египет по това време малките деца са били хранени от слугите, които трябвало да сдъвкват храната, преди да им я дадат с лъжичка.
Халима беше освободена черна робиня от Судан и сега тя също се беше отдала на отдих, за „да й дойде душата на място“. Живееше в малка, направена от плет къща сред полетата със захарна тръстика, в щастливата компания на безброй деца и внуци. Беше невъзможно да кажеш на колко години е. При вида на младите Хоснани полудя от радост и Маунтолив наистина се разчувства от начина, по който двамата скочиха от конете си и се втурнаха в разтворените й обятия. А и Лейла беше много привързана към нея. Когато старата негърка дойде на себе си, настоя да изиграе кратък танц в чест на гостите си; странно, но той не беше никак лишен от грациозност. Наобиколиха я и с много любов започнаха да пляскат в такт, докато тя се завъртя първо на едната пета, после — на другата, а след като изпя песента си докрай, всички отново взеха да я прегръщат през смях. Тази проява на непринудена, спонтанна нежност достави голямо удоволствие на Маунтолив и той погледна любовницата си с блеснали очи, в които тя можеше да прочете не само любовта му, а и едно ново преклонение. В този момент умираше да остане насаме с нея, да я прегърне, но търпеливо се заслуша, докато старата Халима му разказваше за семейството и добротата им и как на два пъти й позволили да посети свещения град като отплата за работата. Докато говореше, гальовно положила ръка върху ръкава на Наруз, тя го поглеждаше в лицето от време на време с предаността на куче. Когато той извади от старата прашна ловджийска чанта, която винаги носеше със себе си, подаръците, които й бяха донесли, усмивките и смущението взеха да се редуват върху лицето на старицата като затъмненията на луната. Разплака се.
Имаше и други случки, може би не толкова приятни, но също така показателни за нравите в Египет. Една ранна сутрин Маунтолив стана свидел на кратко спречкване във вътрешния двор, точно под прозореца му. Мургав младеж, доста притеснен, стоеше изправен пред един непознат за него Наруз — гледаше навъсено и враждебно, с немигащ нагъл поглед в сините си очи. Докато си четеше в леглото, Маунтолив беше чул думите: „Господарю, това не беше лъжа“, изречени на два пъти с тих отчетлив глас, след което се надигна и отиде до прозореца точно навреме, за да види как Наруз, който повтаряше приглушено и натъртено, стиснал думите между зъбите си така, че те излизаха като съскане: „Ти пак излъга“, след което направи нещо, от чиято физическа бруталност Маунтолив потрепери, защото неговият домакин извади нож от пояса си и отряза парче от меката част на ухото на момчето. Направи го бавно и съвсем безшумно, както човек би отрязал чепка грозде с градинарски нож. Кръвта рукна и обагри шията на слугата, но той не се помръдна от мястото си. „Сега си върви — заповяда му Наруз със същото сатанинско съскане — и кажи на баща си, че за всяка лъжа ще отрязвам парче от месото ти, докато стигнем до истинската част, онази част, която не лъже.“ Момчето залитна и хукна да бяга, изохка и изчезна. Наруз избърса острието на ножа в торбестите си панталони и тръгна да се изкачва по стълбите, като си подсвиркваше. Маунтолив беше слисан!
А после (разнообразието на подобни случки беше онова, което най-много го объркваше), същия този следобед, докато двамата с Наруз яздеха, стигнаха до края на имението, откъдето започваше пустинята, и точно на това място видяха огромно свещено дърво, цялото обкичено с ex-voto7 от бездетни жени и страдащи хора от селото. От всяко клонче като че бяха пораснали стотици потрепващи на вятъра парцалчета. Наблизо се намираше и гробницата на някакъв стар отшелник, отдавна умрял, чието име дори беше забравено от всички, освен може би неколцина по-стари селяни. Порутената гробница обаче продължаваше да е място за поклонения и молитви както за мюсюлмани, така и за копти. Там Наруз слезе от коня и каза с най-небрежния си тон:
— Тук винаги казвам по една молитва. Хайде да се помолим, какво ще кажеш?
Маунтолив се смути, но слезе от коня, без да каже дума, двамата застанаха един до друг пред прашната малка гробница на незнайния светец и Наруз вдигна очи към небето — лицето му изразяваше демонично смирение. Маунтолив го имитираше буквално, сви дланите си като чаша и ги постави върху гърдите си. После и двамата сведоха глави и започнаха да се молят. След известно време Наруз изпусна дъх в продължително тихо изсъскване, като че ли с облекчение, и прокара пръсти надолу през лицето си в жест, който означаваше, че по този начин поема благословията, която идва в резултат на молитвата. Маунтолив направи същото. Беше силно развълнуван.