— Добре. Помолихме се — отсече решително Наруз, след което отново се метнаха на конете и поеха през полята, смълчани под грейналото слънце, и само нагнетателните помпи нарушаваха тишината, докато смучеха и хриптяха, изпомпваха водата от езерото, за да тръгне по напоителните канали. В края на просторните сенчести плантации попаднаха на друг, по-познат звук — шептенето на дървените водни колела, така наречените сакии на Египет, и ето че Наруз килна глава, наостри одобрително слух и се заслуша във вятъра.
— Чуй! — каза. — Чуй, това са сакии. Знаеш ли тяхната история? Или поне това, което хората от селото разказват? Александър Велики имал магарешки уши, но само един човек знаел тази негова тайна. Неговият бръснар, който бил грък. Ала трудно се пази тайна, ако си грък! Затова бръснарят, за да му олекне на душата, излязъл насред полето и казал тайната на тези сакии. Оттогава колелата тъжно си подвикват едно на друго: „Александър има магарешки уши“. Не е ли странно? Несим казва, че в музея в Александрия има портрет на Александър с рогата на Амон и може би оттам идва тази легенда. Никой не може да знае.
Продължиха да яздят, умълчаха се за малко.
— Съжалявам, че следващата седмица трябва да си тръгна — каза Маунтолив. — Прекарах чудесно. — Странно изражение се появи върху лицето на Наруз, смесица от недоверие и неясно удоволствие, а някъде между тях и нещо като животинска омраза, която Маунтолив реши, че му прилича на ревност — ревност към майката ли? Загледа се с любопитство в строгия му профил, без да знае как по-точно да изтълкува тези неща за себе си. В края на краищата това, което вършеше Лейла, си беше лично нейна работа, нали така? Или пък тяхната любовна история представляваше някакво посегателство срещу семейните ценности, чувства и връзки, които в случая със семейство Хоснани бяха наистина здрави — и деловите, и личните. Би желал да може да говори свободно с братята. Несим поне би го разбрал, дори би му съчувствал, но като си помислеше за Наруз, го обземаха съмнения. По-малкият брат… човек някак не можеше да му има доверие. Първоначалното отношение на благодарност и възхищение от госта се беше променило едва забележимо, въпреки че не можеше да се долови и следа от открита враждебност или резервираност. Не, ставаше въпрос за нещо съвсем невидимо, което трудно можеше да се определи. Може би, каза си Маунтолив, това негово усещане се дължи изцяло на чувството му за вина. Почуди се дали е така, докато съзерцаваше мрачния, навъсен профил на Наруз. Яздеше до него, дълбоко потънал в мисли.
Той, разбира се, не можеше да предположи какво занимава ума на по-малкия брат след малката случка, която се беше разиграла без знанието на останалите една нощ преди няколко седмици, когато всички спяха. Понякога инвалидът решаваше да остане навън до по-късно от обикновено, седеше на балкона в количката си и четеше, най-често някакъв наръчник по управление на земеделски земи, гори или нещо подобно. В такива моменти преданият Наруз се настаняваше на дивана в съседната стая и чакаше търпеливо като куче да получи сигнал от баща си и да го занесе в леглото. Той самият, ако можеше да си го спести, никога не отваряше книга или вестник. Затова пък обичаше да се излежава под жълтеникавата светлина на лампата, да си чопли зъбите с кибритена клечка и да си мисли нещо, докато си чуе името, извикано с дрезгавия язвителен глас на баща му.
През въпросната нощ сигурно беше задрямал, защото щом се събуди, с изненада откри, че наоколо вече е тъмно. Ярка лунна светлина огряваше стаята, както и балкона, но лампите бяха изгасени от неизвестна ръка. Той се сепна. Странно, но балконът беше празен. За миг Наруз реши, че може би сънува, тъй като никога преди това баща му не си беше лягал сам. Но застанал така, насред лунната светлина, докато все още си блъскаше главата, обзет от недоумение и подозрителност, нещо му се счу — звук като от придвижване на гумените колела на инвалидната количка по дървения под в спалнята на баща му. Това беше невероятно отклонение от установената практика. Прекоси балкона на пръсти и продължи по коридора. Беше направо слисан. Вратата на бащината му стая стоеше отворена. Надникна вътре. Стаята беше огряна от луната. Чу как колелата се чукнаха в скрина, а после нещо като дращене на пръсти, които се домогват до валчестата дръжка. Ето че долови звук от отварянето на чекмедже, озадачи се, защото помнеше, че в него се пази един стар револвер „Колт“, който беше на баща му. И изведнъж като че чу как пълнителят се отваря, както и онзи безпогрешен звук на шумоляща хартия — звук, който умът му веднага разтълкува. Установи, че не е в състояние да помръдне от мястото си, нито да нададе глас. Последва краткото изщракване на патрони, които влизат в гнездата на пълнителя. Наруз се чувстваше като в капана на някой от онези сънища, в които човек уж бяга с всички сили, но не помръдва от мястото си. Когато пълнителят се затвори и оръжието бе заредено, той събра кураж, твърдо решен да прекрачи дръзко в стаята, но установи, че е като парализиран. По гърба му плъзнаха „иглички“, крайниците му бяха изтръпнали, а отзад на врата косата му беше настръхнала. Обзет от едно от онези ужасяващи вцепенения, които помнеше от ранното си детство, той не можеше да стори друго, освен да направи една-единствена спъната крачка напред и да се закове на прага, стиснал зъби, за да не тракат.