Несим беше настоявал много и Наруз да замине заедно с Лейла и Жюстин, но той му отказа категорично — държа се грубиянски, макар да знаеше много добре, че без майка му самотата на къщата трудно ще се понася. Беше се заключил в инкубатора и на трескавото блъскане по вратата и на сърдитите крясъци на брат си отвърна с озлобено мълчание. Нямаше как да обясни на Несим защо го прави. Не излезе оттам и когато Лейла дойде да говори с него, защото се страхуваше, че твърдата му решителност ще омекне пред настоятелните й молби. Клечеше тихомълком с опрян в стената гръб, пъхнал юмрук в устата си, за да задуши беззвучното си стенание — колко тежко се носи вината на синовното неподчинение! Най-накрая го напуснаха. Чу чаткането на конски копита, които препуснаха навън. Остана сам.
След което — цял месец пълно мълчание, преди отново да чуе гласа на брат си по телефона. През целия ден Наруз беше бродил в гората на собствените си сърдечни вълнения, като същевременно не спираше да работи земята целенасочено, с ожесточението на отдавна насъбран гняв, като галопираше покрай мудната река на своето наследство, а отражението на кон и ездач се носеше редом с него: винаги с големия камшик, навит около дръжката на седлото. Чувстваше се безкрайно остарял, но в същото време и като новодошъл на този свят, като ембрион, увиснал на пъпна връв. Земята, неговата земя, сега кафеникава и хлъзгава от дъжда като стар винен мях, го омайваше. Само тя му беше останала, нямаше за какво друго да се грижи в този живот — дърветата, наранени от скреж, пясъкът, отровен от солта на пустинята, водните басейни, гъмжащи от риба и гъски. Глухата тишина през деня, с изключение на въздишките и охканията на водните колела с тяхното вечно послание („Александър има магарешки уши“), което вятърът разнасяше до всички кътчета на земята, за да опраши историята още веднъж с пленителния спомен за войника бог; или пък онова пльокване и въргаляне на „челоглавия“ бивол в тинята на бентовете. А после, нощем, натрапчивото многосричие на патиците, изпълнили мрака, с което си подвикват една на друга тревожно или доволно — кодовете на пътника. Пелените от мъгла, ниските облаци, през които изгревите и залезите се взривяват с неподражаемо великолепие — всеки от тях, сякаш да оповести края на света и да умре в обятията на аметиста и седефа.
Това бе времето на ловния сезон, което той много обичаше, изпълнено с лумнали навред огньове и шетнята на кучета: време, когато високите ботуши се мажат с меча мас, преглеждат се гладкоцевните пушки, някои се монтират на турели в плоскодънните лодки, прави се изборът на сачми, оцветяват се мюретата… Тази година дори нямаше желание да участва в големия годишен лов на патици, организиран от Несим. Чувстваше се откъснат, отчужден, сякаш живееше в друг свят. Лицето му — с неизменната маска на огорчение и мъст — беше като на някой мирянин, на когото е отказано опрощение на греховете. Вече не беше в състояние да прогони тъгата си сам с помощта единствено на ловджийската пушка и кучето; сега си мислеше непрестанно за Таор и за техните съвместни мечти — обсебилата го мисъл за призванието, на което искаше да се посвети тук, сред своите земи, за ролята, която да играе в цял Египет… У него тези несвързани мисли се преплитаха, застъпваха и кръстосваха като безбройни притоци на голямата река. Сега дори любовта на Лейла ги заплашваше, защото беше като лъскавия паразитен бръшлян, който задушава растежа на дървото. Смътно се сети, но без презрение, и за брат си — все още в онзи град там (той щеше да тръгне по-късно) — как се движи сред хора, по-изкуствени и от восъчни фигури, сред гримираното общество на светските дами в Александрия. Ако изобщо се сещаше за любовта си към Клия, то беше като за любов, прилична на лъскава монета, забравена в просешки джоб… И галопираше с дивашко задоволство край зеленясалите пристани и укрепителните диги на устието с прогнилите, разлюлени от вятъра палми — така живееше Наруз.
По едно време миналата седмица Али му беше докладвал за присъствието на непознат човек в земите му, но той дори не се замисли върху казаното. Често се случваше заблуден бедуин да прекоси напряко през плантацията или пък някой странник да препусне през имението към пътя за града. Повече го заинтересува обаждането на Несим, който му съобщи, че ще пристигне в Карм Абу Гирг заедно с Балтазар, който искал да провери верността на някакви сведения за нова порода патици, които били забелязани в езерото. (С един по-силен далекоглед от покрива на къщата се виждаше цялата делта.)