Луната светеше право в огледалото и в отразената й светлина той видя баща си, който седеше с изправен гръб в инвалидната количка, загледан в собствения си образ с изражение на лицето, което Наруз не беше виждал никога преди това — пусто, невъзмутимо и мрачно. В тази призрачна светлина, която идваше откъм тясното дълго огледало между двата прозореца, то изглеждаше оголено и лишено от всякакви човешки чувства, от емоциите, които години наред бяха дълбали страните му. По-малкият брат гледаше като хипнотизиран. (Веднъж, в ранното си детство, беше виждал подобно нещо — не такава студенина, не такова отчуждение, ала все пак нещо подобно. Беше когато баща му описваше смъртта на злия слуга Махмуд и каза навъсено: „Тогава те дойдоха и го вързаха за едно дърво. Et on lui a coupe les choses8 и ги натъпкаха в устата му.“ Като дете, на Наруз му стигаше само да повтори думите и да си припомни изражението върху лицето на баща си, за да му призлее. Сега споменът за тази случка отново го споходи с двойно по-голям ужас, като видя инвалида, изправен пред собствения си огрян от луната образ, бавно да вдига пистолета, да се прицелва — не в темето си, а в огледалото, и да изграчи дрезгаво: „А ако тя се влюби, знаеш какво трябва да направиш.“)
След малко настана тишина, чу се само сухо уморено проплакване. Наруз усети как очите му плувваха в сълзи на съчувствие, но магията продължи да го държи в плен — не можеше нито да помръдне, нито да проговори, нито да се разплаче. Баща му оброни глава на гърдите и отпусна ръката, която държеше пистолета, после Наруз чу глухия удар на цевта в пода. Продължителна напрегната тишина изпълни стаята, коридора, балкона, градините, всичко — тишината на облекчението, което отново раздвижи смразената му кръв във вените и сърцето. (Някъде, въздишайки в съня си, Лейла се обърна на една страна и пъхна пословично белите си ръце на хладно между възглавниците.) Един-единствен комар изжужа. Магията изчезна.
Наруз отстъпи назад по коридора, излезе на балкона, където остана миг, помъчи се да преглътне сълзите си, преди да извика: „Тате!“ Гласът му беше писклив и нервен като на ученик. Веднага лампата в стаята на баща му светна, едно чекмедже се затвори и той чу изскърцването от колелата с гуми върху дъсчения под. Изчака една много дълга секунда и след малко проехтя познатото му сприхаво изръмжаване: „Наруз!“, което му показа, че всичко е наред. Той си издуха носа в ръкава и забърза към спалнята. Баща му седеше с лице към вратата и с книга в скута.
— Мързелив хайванин — каза му той, — не можах да те събудя.
— Съжалявам — отвърна Наруз. Изведнъж се беше развеселил.
Толкова голямо беше облекчението му, че ненадейно му се прииска да бъде унижаван, руган, малтретиран. — Да, мързелив хайванин, безмозъчна свиня, прогнила плява — допълни енергично, като се надяваше да предизвика баща си да продължи с обидните упреци. Усмихваше се. Жадуваше да се потопи в гнева на болния мъж.
— Сложи ме да легна де! — сопна му се инвалидът и синът му се наведе с чувствена нежност, вдигна изнемощялото тяло от инвалидната количка и почувства лекота от това, че то все още диша…
Но как Маунтолив можеше да знае всичко това? Той само забеляза една сдържаност у Наруз, която липсваше у приветливия усмихнат Несим. А що се отнася до баща им, той и от него се притесняваше — с тази негова болна, вечно сведена надолу глава и самосъжалението, което издаваше гласът му. Но за нещастие имаше и друг конфликт, който трябваше все някак да намери своето разрешение, но точно тогава Маунтолив съвсем неволно го задълбочи, като направи един от онези гафове, от които дипломатите — повече от всяко друго съсловие — се боят и треперят, а споменът за тях може да ги държи будни по цели нощи години наред. Беше съвършено нелепа грешка на езика, но именно тя даде повод на болния съпруг да избухне — нещо, което Маунтолив знаеше, че е типично за него. Всичко се случи на масата по време на вечеря и отначало компанията се разсмя весело, а в кръга на тяхното общо забавление нямаше и следа от обида, с изключение на едно усмихнато възражение от страна на Лейла: „Но, скъпи Дейвид, ние не сме мюсюлмани, а християни като теб.“ Той, разбира се, го знаеше много добре, но как можа да остави думите да се изплъзнат от устата му? Беше една от онези ужасни реплики, които, веднъж изречени, изглеждат непростими, но и непоправими. Несим обаче я посрещна по-скоро със задоволство, отколкото с обида, и с присъщата си тактичност не си позволи да се изсмее гръмогласно, без преди това да докосне китката на приятеля си, да не би по някаква случайност Маунтолив да си помисли, че смехът му е насочен към него, а не просто към неволно допуснатата грешка. Въпреки това, след като смехът стихна, по каменното изражение на мъжа в инвалидната количка, който единствен не се засмя, Маунтолив веднага усети, че е отворил стара рана.