— Клия, но той умира.
Клия обаче възрази с някакъв нечленоразделен звук.
— Какво мога да направя аз, Несим? За мен той е никой, никога не е бил нищо друго и няма да бъде. О, толкова ми е противно! Моля те, Несим, не ме карай да идвам.
— Разбира се, че не те карам. Просто си помислих, тъй като той умира…
— Ако смяташ, че се налага, разбира се, че ще те послушам.
— Нищо не смятам. Не му остава много време, Клия.
— Усещам по гласа ти, че трябва да дойда. О, Несим, колко отвратително е това, че хората се влюбват без разрешение! Ще ми изпратиш ли кола, или да се обадя на Селим? Побиват ме тръпки!
— Благодаря ти, Клия — каза й Несим отсечено, с тъжно сведена глава. Неизвестно защо, но думата „отвратително“ го жегна. Върна се бавно в спалнята, като междувременно забеляза, че дворът се е изпълнил с хора — не само слугите от къщата, но и много други любопитни пришълци. Нещастието привлича хората, както отворена рана — мухите, помисли си Несим. Наруз беше в несвяст. Седнаха за малко, разговаряха шепнешком.
— Значи наистина ще умре — рече Несим жално — без майка си? — Това допълнително бреме го натоварваше с чувство за вина, защото Лейла бе заминала по негово настояване. — Ей така, сам.
Балтазар направи нервна гримаса:
— Учудващо е, че все още диша — рече. — А и няма абсолютно нищо, което…
Бавно и тъжно поклати интелигентната си тъмнокоса глава. Несим се изправи и отсече:
— Тогава трябва да им съобщя, че няма надежда да оживее. Те ще искат да се приготвят за смъртта му.
— Прави, каквото искаш.
— Трябва да пратя да извикат свещеника Тобайъс, за да му даде последно причастие. Слугите ще научат истината от него.
— Прави, каквото намериш за добре — каза му Балтазар сухо и високата фигура на приятеля му се спусна по стълбата в двора, за да даде нарежданията си. Един ездач трябваше да тръгне веднага към свещеника и да му поръча да освети в църквата хляб и вино, след което бързо да дойде в Карм Абу Гирг, за да даде свето причастие на Наруз. Когато това се разчу, огромна въздишка на разбито упование се изтръгна от слугите, а лицата им се удължиха от ужас.
— Ами докторът? — извикаха попарени. — Ами докторът?
Балтазар се усмихна мрачно, седеше на стол до умиращия. Тихо си повтори, почти наум: „Ами докторът?“ Каква ирония! Постави студената си длан върху челото на Наруз — вече напълно уверен и примирен. Висока температура, поне дванайсет рани от куршум… „Ами докторът?“
Замисли се колко безпомощен е човек и колко страшни са нещастията, на които животът излага най-доверчивите, най-невинните създания. Запали цигара и излезе на балкона. Стотина изпълнени с надежда погледи потърсиха неговия, умоляваха го със силата на лекарската си магия да върне живота и здравето на пациента. Навъси се срещу всички. Ако можеше да прибягва до старовремските магии от египетските притчи или от Новия завет, тогава с радост би казал на Наруз да стане и да върви. Но… „Ами докторът?“
Въпреки вътрешните си кръвоизливи и биенето на пулса в тъпанчетата, въпреки треската и болката пациентът в известен смисъл само си почиваше, пестеше си силите за пристигането на Клия. Дори за миг се подведе по оживените гласове и забързани стъпки навън, които оповестиха идването на свещеника. Ресниците му трепнаха и отново се склопиха. Изтощен докрай, долови, че това е мазният глас на приличния на гъсок млад мъж с угоено лице и вид на току-що преял с прасе сукалче. Той се прибра навътре в себе си, към далечната си отнесеност, доволен, задето Тобайъс ще подходи към него като към човек в несвяст, дори мъртъв, а в това време той ще може да задържи малка част от гаснещото си пространство за русокосия образ — неподатлив и както винаги недостижим — и все пак образ, който можеше да откликне на насъбраното му страдание. Дори само от жалостивост. Беше подпухнал от желание, раздут докрай като бременна жена. Когато си влюбен, разбираш, че любовта е просяк, че е безсрамна като просяк. А когато любовта липсва, дори реакциите на най-обикновена човещина са в състояние да те утешат по силата на фалшивата пародия на едно въобразено щастие. Но ето че денят се влачеше, а тя не идваше. Безпокойството в къщата се задълбочаваше заедно с неговото. И Балтазар, чиято интуиция съвсем правилно му беше подсказала каква е причината за тази нечувана издръжливост, за тази търпеливост, беше изкушен от следната мисъл: „Аз бих могъл да изимитирам гласа на Клия — дали ще разбере? Бих могъл да го утеша с няколко думи, изречени с нейния глас.“ Беше превъзходен вентрилоквист и имитатор от най-висока класа. Но на този негов глас му отговори втори: „Не. Човек не бива да се намесва в работата на съдбата, колкото и жестока да е тя, като изговаря лъжи. Той трябва да умре, както му е писано да умре.“ Но ето че първият глас се засегна и възрази: „Тогава защо даваш морфин, защо са утехите на религията, защо да не може да му се даде утехата на един любим човешки глас, макар и изимитиран, допирът на ръка, макар и изимитиран? Ти можеш да го направиш с лекота.“ Но той пак поклати тъмнокосата си глава, сякаш на себе си, и си каза с упорито ожесточение „Не!“, заслушан в неприятното мънкане на свещеника, който редеше откъси от Светото писание на балкона: думите му се смесваха с шепота и шаването на хората, събрали се във вътрешния двор под него. Та имитирането на гласа на Клия нямаше ли да свърши по-добра работа от Евангелието? Бавно и тъжно целуна челото на пациента си, докато продължаваше да разсъждава.